Манол Глишев сдъвка Велислава Дърева: И Цар Освободител ще махнем и цялата ви фалшива любов към Русия!

България отблизо
„Който днес събаря паметника на граф Игнатиев, утре ще посегне на Царя Освободител!“  (Велислава Дърева)

Знаете ли, може би г-жа Дърева е права. Нека тя не се обижда, че я наричам „госпожа“, а не „другарка“. Може би това е фашистки рефлекс. Атавизъм.

 

Но – по същество. Тя може и да има основание. Напълно възможно е вече да сме стигнали дотам, че покрай съветските и останалите комунистически паметници – партизани, ятаци, загинали от денатуриран спирт червеноармейци и други мандраджии – най-сетне да премахнем включително и по-старите руски паметници. Тези на първото (и единствено истинско) Освобождение от 1878. Възможно е дори Велислава Дърева за първи път в живота си без да иска да е стигнала до някаква истина. Доскоро беше невъзможно дори да се мисли за това, но ето, вече е налице в умовете. Самата тя говори по темата. Отделна тема е, че според мен г-жа Дърева намира извратена наслада в обговарянето, предполагането, дори сякаш в предизвикването на резултат, който не би ѝ харесал. Не ми се навлиза в дебрите на посткомунистическия мазохизъм. Но така или иначе – днес вече обсъждаме въпрос, който преди десет години би бил направо немислим.

 

Как стигнахме дотук? 

Преди години се говореше невинно за евентуална смяна на националния празник. Нека Трети март си остане в официалния календар, но основната обществена тежест да падне другаде – на Двайсет и четвърти май или Шести септември. Разговорът беше доста кротък. И Трети март се радваше на популярност. Странно, но дори и аз (който минавам за уж божем „фашист“ в очите на клети хорица като г-жа Дърева) съм защитавал Трети март. Това беше всичко. После Путиновото влияние в България се комбинира с началото на военната агресия срещу Украйна и нещата станаха грозни. Минимум от 2014 г. насам отново започна да става дума за разчистване на съветските и изобщо комунистическите капища от страната ни. Ние сме българи, свободни хора, европейци, демократи… за какво са ни тези тотеми на диктатурата и тоталитаризма? Но и тогава ясно се правеше разлика между комунистическо-съветските капища от една страна и далеч по-красивите, по-нормално приемани, по-стари и по-смислени паметници на Освободителната война от 1877-78. В известен смисъл дори крайно настроени хора като мен възприемаха старата Руска империя на династията Романови като още една жертва на бруталния комунизъм. Никой не взимаше насериозно неколцината по-фанатично настроени граждани, които настояваха например за повторно преименуване на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Та това е история, нали? Защо да си забравяме историята?

 

Но това беше преди. Много вода изтече оттогава. И, за съжаление – много невинна украинска кръв. Взехме да си спомняме за руската жестокост в Чечня, Грузия и Сирия. Взехме да се боим, че Приднестровието е твърде близо. Президентът Радев, онзи нелеп политик с прозвището Копейкин и още неколцина нахалници (не на последно място – безобразната посланичка Митрофанова, московският генерал-патриарх Кирил Гундяев и вечно развълнуваните говорители на руското МВнР Песков и Захарова) обидиха България многократно. Приказките им станаха от невъздържани – директно нетърпими. Лъжите се комбинираха с отровно поведение. После дойде 2022 г. и започна пълномащабното нашествие. Стана немислимото: войната се върна в Европа. И мнозина като мен – хора иначе кротки и иронични, се настроихме много по-нетърпимо, отколкото дотогава. Апетитът ни взе да расте.

Съветските паметници трябваше и трябва да си идат, да. Комунизмът трябваше и трябва да бъде осъден по-решително. Спомнихме си думата „лустрация“. Руската роля в българската история днес е подложена на пълно преразглеждане. И опитите на рупори на съветската и постсъветска пропаганда като Волгин и Дърева вече не се радват на половинчатото внимание на една широка и незаинтересувана публика. Напротив, граченето на червените гарвани се приема с все повече недоверие, даже вече и с раздразнение.

 

Това, което г-жа Дърева не разбира е, че тя и нейните съмишленици пресолиха манджата. Прекалиха. Предо́бриха, казано на любимия ми жаргон. Всъщност отговорността за нарастването на антикомунистическите, антисъветските и по-генерално антируските чувства в България отива директно у… русофилите. Посткомунистите. Путинистите. Защото колкото и да се преструват на традиционалисти, православни и славяни, те лесно издават съветската и постсъветската си закваска с всяко споменаване на смешния като за у нас заклинателен термин „антифашизъм“. Какъв антифашизъм може да има в България, която никога реално не е страдала от фашизъм? Единствената тоталитарна диктатура у нас е била комунистическата, внос право от СССР.

 

Освен това, Дърева и приятелите ѝ непрекъснато настъпват една и съща мотика – те не разбират, че реториката им е похабена още отпреди 1989. Прекалено дълго е ползвана, прекалено е изтъркана. Не е секси. Отделна тема е, че тази ретарика по същество е и една грамадна историческа лъжа, съшита с бели конци. Но по-важното от обществена гледна точка е, че мирише на нафталин. Дърева и дъревиците не могат да схванат, че с вечните заклинания за „победа над фашизма“ могат да очароват само вече свиваща се, възрастна и малко нещо изкуфяваща публика (извинявам се за грубия език, но това е естественият ред на нещата). Тук-там по някой трогнат младеж на 55 години се присъединява към редиците на борбата, за да освежи Комсомола с борбен полъх, едва ли не с априлски повей – но това е всичко.

Освен това червените знаменосци сбъркаха, като се опитаха да си присвоят и православието, и патриотизма, и наследството на старата Руска империя с нейната висока (привнесено европейска) култура – класическа музика, литература и живопис от осемнайсети-деветнайсети век. Те не успяха да пребоядисат алените си парцали в златно-черните хералдически цветове на Романови. Не успяха да превърнат грозната петолъчка в имперски двуглав орел, нито сърпа и чука – в Христов кръст. Успяха в нещо, което не желаеха – да отвратят обществото от абсолютно всичко руско. Но така става в живота: злото често постига това, което не иска, защото има склонността да се самоизяжда.

 

Българите започнаха да си задават въпроса що за „светец“ изобщо е средновековният княз Александър Невски, щом като е бил васал на татарите и е воювал срещу християни. Появи се екзотичното, но упорито схващане, че Александър Невски дори е бил… мюсюлманин. Тръгна масово наративът, че граф Игнатиев е един от основните виновници за обесването не на кого да е, а на нашия Апостол. Осанката на Царя Освободител се смали, защото стана ясно, че той е преди всичко освободител на руските крепостни селяци, на които обаче е пропуснал заедно със свободата да даде поземлена собственост. Приносът му за свободата на България стана някак блед. Синът му Александър III и последният император Николай II бяха подложени на унищожителна историческа критика в България. Царебожническият култ към Николай II като към мъченик пък пряко влиза в противоречие с възхитата към „антифашисткия“ СССР, който обаче не само убива православния монарх по подъл и гнусен начин, но и руши църкви. Все повече българи са наясно с героичното отблъскване на руските корпуси от Добруджа и Солунския фронт от 1916-17, както и с българската победа над Русия от 1918. Масово станаха популярни текстове от Раковски и Левски, които изобличават руската политика спрямо българите преди Освобождението. Припомниха се мрачните епизоди от русофилския заговор и прогонването на нашия доблестен княз Александър I Батенберг, героя от Сливница. Най-сетне, взе да става дума за пакта Рибентроп-Молотов и подлата роля на СССР в началната фаза на Втората световна война от 1939-41, когато Сталиновият режим е в отлични отношения с нацистите. Рухна една статуя в София и се говори за друга в Пловдив. Това са все антипропагандни ефекти, които хора като Дърева не биха желали… а ето, че все пак ги предизвикаха с невнимателните си публични прояви.

 

Дърева и приятелите ѝ трябва да си дадат сметка какво направиха. Те унищожиха малкото, което можеше да се запази от историческата слава на Русия в България. Сами предизвикаха обратното люшване на историографското махало с непремерените си приказки и прекалената, нагла възхвала на Русия, нейното фалшиво православие и нейния още по-фалшив антифашизъм. Така че когато днес Дърева се пита: а дали падането на граф Игнатиев няма да доведе до падането и на Царя Освободител, то отговорът може да ѝ донесе неприятното усещане, че тя самата има отговорност за стигането ни дотук.

Не че някой добър българин ще седне да жали за бронза. Предстоят ни по-важни неща. Бъдещето е най-ценният ни капитал: за нас е важно да влезем в Шенген и Еврозоната, да подпомогнем украинската победа с оръжие, а по този начин – и собствената си свобода. Нека оставим на мъртвите да погребват своите идоли.

 

За ФрогНюз

Манол Глишев

loading...

Tagged

2 thoughts on “Манол Глишев сдъвка Велислава Дърева: И Цар Освободител ще махнем и цялата ви фалшива любов към Русия!

  1. Манол Глишев=Болен мозък!Но,на всички ни е известно че там където се е намесила природата,медицината е безсилна!

  2. Тоя писач не знае ли че любовта към Русия в България е всенародна и непреходна!Разбира се има и такива като него, еничари по душа , откъснати от българската люлка!Майната им!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *