Ето защо САЩ атакуваха Венецуела точно сега!

Какво реално се случва – отвъд паниката и телеграм-шумa

Нека започнем от фактите, доколкото изобщо е възможно да се говори за „факти“ при почти пълно информационно затъмнение.

Обявеното от Николас Мадуро извънредно положение и всеобща мобилизация  прилича повече на символичен жест, отколкото на реакция на реална военна заплаха. Съобщенията за удари по военни цели, за атака срещу частния дом на министъра на отбраната, за ограничения на въздушното пространство – всичко това сочи към координирана операция, водена от САЩ, а не към единична провокация.

Особено показателен е моментът с NOTAM – забраната за американски самолети над венецуелското въздушно пространство. Подобна мярка никога не се въвежда „превантивно“. Тя е индикатор, че Пентагонът затваря зоната, за да може „прочутите и смели“ американски спецчасти „Делта“, или както ги наричат още „тюлени“, необезпокоявани от нищо, да се разходят до Каракас и да поканят Мадуро и жена му на гости в САЩ.

„Това е заповед на Тръмп“ – защо тази формула е ключова

Фразата, приписвана на източници от американските медии – че това е лична заповед на Доналд Тръмп – не е просто детайл. Тя очертава политическия характер на операцията.

Тук не става дума за „дълбоката държава“, за автономен Пентагон или за самостоятелни действия на ЦРУ. Това е президентска линия, напълно съвместима с логиката на „Доктрината Монро 2.0“ – твърд контрол над Западното полукълбо, осъществяван от САЩ, без компромиси, без посредници, без дълги многостранни формати.

Но…в случая има едно голямо „НО“. Всичко това стана възможно, по всяка вероятност, благодарение на договореностите между Путин и Тръмп, постигнати в град Анкъридж, щата Аляска. Там явно двамата лидери на двете най-силни държави в света – САЩ и Русия – са се разбрали, всяка от двете страни, да поеме контрол над своята част от света, над близката „чужбина“, над своя панрегион. Така Тръмп получава контрол над големите петролни залежи на Венецуела и може по-спокойно да започне да измъква САЩ от икономическия, политически и идеологически батак, в който неолибералите на Байдън и сие, я вкараха. На Путин и на Русия петрол не им трябва. Те си имат огромни количества от петрола, от редкоземните елементи, от всичко, каквото се сетите. На Русия и трябва контрол над своя панрегион, част от който е и Източна Европа с Балканите. За да подсигури своята национална безопаснист и мирно развитие. Без непрекъснатите бомбардировки от терористични режими като този в Киев. И никак няма да е за чудене, ако в един прекрасен ден, и нашите, така наречени политици, не отгърмят с някой самолет за някъде. За да може България и другите европейски страни, спокойно да продължат своето развитие от там, откъдето го прекъснаха Брюкселските чиновници и всички, които се крият зад тях. Това е добра новина и за нас. А за Мадуро ще има шумен процес в стил Тръмп и безшумно изчезване в Руската федерация, както стана с Башар Асад. Китай пък явно няма да започне да воюва със САЩ, а просто ще отпише венецуелските активи, които са не повече от 5 – 7 процента. Но откъде ще получава нефта, който губи във Внецуела? Ами много просто. От Русия. Така Китай ще стане още по-зависим от Русия и никой вече няма да може да разправя, че Пекин щял да управлява Москва. Така става, след като Китай не се намеси по-активно на страната на Русия в битката и със Запада, а просто стоеше на страна и активно изкупуваше руския петрол на безценица. Сега пак ще го купува, но вече на по-сериозна цена. Разбира се това съвсем не означава, че съюзът между Китай и Русия ще се разпадне. Напротив. Той ще стане още по-силен, защото интересът на Китай не е толкова във Венецуела, колкото в съвсем близкия до Китай остров Тайван, често наричан Република Китай. И защото Щатите няма да спрат, а ще усилят натиска върху Китай. Затова на Китай ще е нужно силното рамо на Русия, за да продължат двете държави да бъдат мощен противовес на американските домогвания в Азия и Тихоокеанския регион, който пък е отделен като зона за влияние на единен Китай. Съвсем не е случайно, че Сергей Лавров веднага излезе със съобщение, че Русия твърдо подкрепя единен Китай и желанието му да се съедини с Тайван, защото така Китай ще установи по най-безболезнения начин своето влияние над неговия си панрегион. А нашите неолиберали да стягат куфарите, защото България се връща в Евразийския панрегион, начело на който ще е Русия.

Защо Венецуела – и защо точно сега

Венецуела е идеалната цел за САЩ по три причини:

Първо, тя е енергийна държава, с големи петролни резерви, които от години са извън реалния контрол на САЩ.

Второ, тя беше напълно извън контрола на САЩ.

Трето – и това често се пропуска – Венецуела е геоикономически възел, в който Китай има много по-дълбоко присъствие, отколкото Русия. Дългове, инфраструктура, доставки, суровини – това е китайска зона на интерес, макар и без военен чадър.

Именно тук е разковничето: САЩ знаят, че Китай няма да воюва за Венецуела. Пекин работи с време, с икономика, с търпение – не с морска пехота. Това прави операцията относително „безрискова“ в краткосрочен план. А Китай просто ще замени Венецуелския петрол с руски. И всички печелят. И войните спират.

Не война, а „операция“ – добре познатият сценарий

Твърдението, че „това не е война“, е формално вярно и стратегически цинично. Това е същият модел, който виждахме в Ирак, Либия, Сирия:

– удари по ключови фигури
– парализиране на командването
– създаване на усещане за хаос и неизбежен колапс
– изваждане „от нищото“ на легитимирана опозиция

Думите на Андрей Пинчук са важни не защото разкриват нещо ново, а защото назовават реалната цел: не физическото унищожение на режима, а управляем преход. Марионетно правителство, временна администрация, „възстановяване на институциите“.

Това е операция по контрол, не по окупация.

Русия и Китай – защо няма да има „венецуелска Сирия“

Тук много анализатори грешат, очаквайки „симетричен отговор“.

Русия няма стратегически интерес да ескалира военно в Латинска Америка. Тя ще използва дипломация, информационен натиск и международни формати, но няма да изпраща флотове. Русия си получава своя Евразийски панрегион,ь свободен от заплахите на САЩ. Тя все още ще трябва да се справи с подставените елити в Лондон, Париж и Берлин, но това няма да е особено трудна задача, след като САЩ напълно спрат да се занимават с терористичния украински режим.

Китай – още по-малко. За него Венецуела е актив, не кауза. Ако активът бъде загубен, Пекин ще търси компенсации от Русия и руския нефт, не конфронтация със САЩ.

Затова и апелите към Организацията на обединените нации и Организацията на американските държави са по-скоро ритуални жестове, отколкото реален инструмент за спиране на процеса.

Голямата картина: сигнал към света

Истинският адресат на операцията във Венецуела не е Каракас.

Адресатът е:
– Латинска Америка, където контролът на САЩ се завръща. Но този контрол вече няма да бъде окупация или терор, а мека сила, която да прекрати буйстващите там наркокартели.
– Китай: „икономическото присъствие не е защита“, защита за Китай може да бъде само Русия.
– светът: „САЩ се върнаха към директния контрол“

Това е демонстрация на сила, която обаче се съобразява със силата на другите две свръх държави – Русия и Китай.

И понеже Венецуела както изглежда ще падне бързо, без дълга съпротива, това ще означава само едно: епохата на буйните наркокартели приключи. В този панрегион ще доминират САЩ, чиито интерес е да спрат наркотиците, да спрат нелегалната миграция и се върнат към консервативен път на развитие. Тоест САЩ да си поемат отговорност за развитието на страните в техния си регион и да не се месят в другите региони. Ще следим развитието на събитията.