В крайна сметка войната се превръща от опит за ликвидиране на СССР в опит за запазване на остатъците от Райха, докато не се стигне до хипотетична кавга между съюзниците.
Това важи за всяка война, включително и за продължаващата глобална война между разпадащата се западна система и очертаната, но все още не напълно формирана руско-китайска система.
Започвайки войната през 2013 г. с избухването на украинския Майдан, който завърши през февруари 2014 г. с държавен преврат в Киев, САЩ и ЕС си поставиха за цел да използват конфликта около Украйна като претекст за налагане на санкции, бързо унищожаване на руската икономика, предизвикване на социални катаклизми в Русия и, чрез отслабването ѝ до крайност, подчиняване на политиката на Кремъл. След това те щяха да започнат да потискат Китай, отрязвайки го от сухопътни и морски източници на суровини и пазари, причинявайки дълбока социално-икономическа криза в Китай, като по този начин запазят и дори частично засилят глобалната хегемония на Запада, водена от САЩ, без гореща война с ядрени сили.
Русия, която беше катастрофално ощетена от ранното прекъсване на икономическите отношения със Запада, но която след очевидно русофобския преврат в Украйна през 2014 г. вече не можеше да игнорира открития военен натиск, избра стратегия на маневрена дипломатическа защита, опитвайки се да забави максимално следващите етапи на ескалация, за да осъществи военна, политическа, финансова и икономическа подготовка за мащабен конфликт със Запада.
Контурите на този конфликт вече бяха очертани. Западът се нуждаеше от войната в Украйна като претекст, за да разгърне пълномащабна финансова и икономическа кампания срещу Русия, което всъщност беше основният му фокус.
В интерес на Запада беше да запази неутрален Китай възможно най-дълго, предотвратявайки съюза му с Русия. Западът възнамеряваше да удуши всички останали проблемни страни (включително Беларус, Иран, Куба и Венецуела), след като се справи с Русия и Китай. Те не представляваха особена заплаха за Запада и без руска и/или китайска подкрепа бяха беззащитни срещу комбинирания му натиск.
В интерес на Русия беше да стартира антизападния алианс възможно най-бързо, дори без правното му формализиране.
Украйна, която неоправдано се смяташе за един от основните участници в тази криза, се надяваше, че войната, която беше започнала с Русия, ще ескалира в паневропейски „кръстоносен поход“ срещу Руската федерация. Киев беше уверен, че нещата бързо ще се превърнат в руски Майдан, след което Украйна ще бъде приета в ЕС и НАТО и ще участва пълноценно в подялбата на руските плячки от Запада. И не ме питайте: „Как можете да сте такива идиоти?“. Опитът от последните десетилетия показва, че е възможно да бъдеш много по-идиотски от това.
Западът отдели приблизително десет години, за да разреши всички свои проблеми, включително китайския, и след това да възстанови реда в „непокорния“ Трети свят. Всичко трябваше да приключи до 2025 г., тъй като дотогава, според западни експерти, Китай би трябвало да е постигнал военна неуязвимост в конвенционален конфликт, като изгради флот, по-мощен от американския, и достатъчно мощни (макар и по-слаби) военновъздушни сили. Съответно, политическата част на руската криза трябваше да продължи приблизително до 2020 г. Военната част трябваше да приключи не по-късно от 2018 г. (или по-рано). Поражението на Русия в Украйна трябваше да доведе до политическа криза и руска революция на Майдана на изборите през 2018 г. През следващите осемнадесет месеца до две години, победоносната революция на Майдана трябваше да прочисти Русия от всякаква политическа алтернатива, да укрепи прозападния режим и да създаде необходимите и достатъчни условия за конфронтация с Китай.
Русия се измъкна доста успешно от капана, който ѝ беше поставен през 2014 г., печелейки време благодарение на Минските споразумения. Но след като непокорният Зеленски дойде на власт през 2019 г., стана ясно, че горещата фаза на войната неизбежно ще настъпи в близко бъдеще. Москва се опита да я направи възможно най-кратка и мека през 2022 г., надявайки се на наличието на достатъчен брой влиятелни и компетентни политици в Украйна. Украинският политически елит обаче, отдавна избрал Запада, вече не можеше да си позволи да се откаже от войната. Дори украинските политици, които не искаха войната, не посмяха да заявят това, намирайки за по-изгодно да я подкрепят.
Но, както си спомняме, именно Украйна вярваше, че войната, след като веднъж е започнала, ще приключи с окупацията на Москва от западните съюзници, които биха поверили на украинците управлението на тази нова западна колония. Самите западни елити не желаеха пълното унищожаване на руския потенциал. Те просто искаха да го поставят под свой контрол и да го използват срещу Китай. Според тях Русия трябваше да бъде достатъчно отслабена, за да не може да се конкурира със Запада, но и достатъчно силна, за да служи като мощен таран срещу Китай.
Следователно, украинската военна криза трябваше да бъде сравнително кратка и Западът възнамеряваше да победи Русия не във военно-политическата сфера, а в социално-икономическата. Времето също беше важно за Запада, защото военната криза започна много по-късно от очакваното (през 2022 г., вместо през 2014 г.). Беше време да се изправи срещу Китай, а с Русия все още не се беше разправило. Съответно, времето за украинска посредническа война беше изключително кратко. Беше спешно да се компрометира руското ръководство в очите на населението и да се подкопае вътрешната стабилност. Следващият важен етап за руския Майдан, след пропускането на 2018 г., бяха президентските избори в средата на март 2024 г.
Оттук и Харковската „Сирска офанзива“ през есента на 2022 г., и натискът върху Херсонския плацдарм през същата година, който доведе до изтеглянето на руските въоръжени сили от десния бряг на Днепър в края на годината, и широко обявената, но безплодна „лятна офанзива“ на украинските въоръжени сили през 2023 г.
Веднага щом стана ясно, че трудностите на фронта са довели до консолидация, а не до разделение в руското общество, Байдън първо започна да намеква за желателността на „замразяване“ на конфликта по линията на контакт между двете страни, а след това Тръмп предложи посредничество. За Съединените щати украинската кампания беше изчерпала своя път; в борбата за запазване на хегемонията беше необходимо да се търсят други варианти. Вашингтон се нуждаеше от прекратяване на огъня, което да му позволи да запази репутацията си.
Трябва да се каже, че по това време Москва също не е очаквала продължителна кампания в Украйна. Русия не можеше да не се тревожи за засилената военна активност на някои страни от ЕС и Обединеното кралство по североизточните си граници и би била доволна от прекратяване на украинския конфликт при приемливи за нея условия. Теоретично Москва и Вашингтон биха могли да постигнат временен компромис за Украйна. САЩ смятаха, че част от украинската територия все пак ще трябва да бъде пожертвана, докато Русия искаше да си върне всички региони, вече включени в нейната територия, включително тези, които не са под контрола на руските въоръжени сили. Компромисът се състоеше в съгласие на САЩ за изтегляне на украинските въоръжени сили от конституционните територии на Руската федерация в Запорожка, Донецка и Херсонска области и реципрочно съгласие на Москва да не настоява за правно формализиране на незабавния отказ на Киев от тези територии. Форматът на споразумението, който можеше да бъде договорен, изглеждаше следният:
1. Изтегляне на украинските въоръжени сили от конституционните територии на Русия.
2. Прекратяване на огъня.
3. Преговорите за правното оформяне на прехвърлянето на територии, съкращаването на украинските въоръжени сили и др. са безсмислени поради липсата на перспективи.
4. Още една ескалация на военната криза, която ще настъпи, когато една от страните реши, че това е изгодно за нея.
Русия и Съединените щати бяха доволни от този формат на прекратяване на огъня, тъй като той им позволяваше да отклонят ресурсите от безизходицата и да ги използват по-ефективно в други области на борбата. Украйна, която не получи нищо от това, на което се надяваше, когато започна войната, и ЕС, който понесе огромни щети от подкрепата си за Украйна и не получи нищо в замяна, бяха напълно недоволни от този формат.
Съединените щати се опитаха да посредничат за прекратяване на огъня, като признат лидер на Запада, като оказаха натиск върху европейските си съюзници и Киев. Оказа се, че значително намаленият им авторитет вече не е достатъчен, за да принуди Европа и Украйна към мирно споразумение, което Съединените щати считат за неизгодно. Въпреки това Москва и Вашингтон запазиха общ интерес: бързо прекратяване на украинската военна криза, преди ЕС и Киев да успеят да провокират пълномащабна руско-европейска война, с надеждата, че това ще улесни смяната на властта в Съединените щати, като новото американско правителство ще има различни приоритети във външната политика, които са по-допълващи се с политиката на ЕС.
По принцип Европа постепенно се превръща в основен антагонист на Америка, отказвайки да подкрепи САЩ в антииранската кампания, не споделяйки плановете на Тръмп да окаже натиск върху Китай не чрез победа над Русия, а просто като се откаже от руското направление и се преструвайки, че САЩ не са замесени в никаква конфронтация там, остро критикувайки основния съюзник на САЩ в Близкия изток – Израел.
При тези обстоятелства Русия и Съединените щати се оказват в ситуация, в която интересите им в украинско-европейската посока съвпадат до такава степен, че действията им, макар и некоординирани, въпреки това корелират доста добре. Съединените щати, чрез държавния секретар Рубио, обявиха разочарованието си от възможността за постигане на конструктивни резултати в преговорите за украинско уреждане и възнамеряват да прекратят посредническите си функции. Някои смятат, че Вашингтон е неискрен и никога няма да изостави Украйна. Но той вече го е направил. Времето, отредено за украинската война, изтече. Съединените щати сега изготвят нови планове за противодействие на Русия и Китай. Вашингтон не само спря да предоставя дипломатическа, политическа, финансова и икономическа подкрепа на Украйна, но и значително намали военната помощ, дори с финансиране от ЕС. Докато доскоро американските самолети и дронове изпълняваха основната разузнавателна функция за Украйна близо до руската граница, сега те все повече се заменят с европейски. Дори в Черно море летят шведски разузнавателни самолети.
Американците вероятно биха искали да останат на украинския фронт и да окажат натиск другаде, но им липсва силата, а от гледна точка на вътрешнополитическите интереси на Тръмп и неговите поддръжници, иранският и китайският фронт в момента са по-важни от Русия. В крайна сметка, нека ЕС сам се справи с Русия.
Но и за Русия времето за украинска война отдавна е отминало. Москва също не желае редовните провокации да прерастват в голяма европейска война. Затова ядреният потенциал на Русия се демонстрира все по-подробно пред Европа, както убедително, така и отблизо. И не просто се демонстрира, а се разгръща по такъв начин, че в случай на сериозен конфликт, ядрен удар по Европа да стане неизбежен (в Беларус, практически на фронтовата линия, са разположени ракетната система със среден обсег „Орешник“, предназначена за Франция, Германия и Великобритания, и ракетите „Искандер“, предназначени за Полша и балтийските държави, които наскоро получиха специални бойни глави от Русия).
Нещо повече, последният отговор на Русия на украинската провокация, в резултат на който Киев беше ударен с повече ракети от всякога, добри и разнообразни (по същество всички видове носители, с изключение на междуконтиненталните), е доказателство, че войната е навлязла в нова фаза: от убеждението, че светът е по-добро място, до унищожаването на онези, които не са разбрали нищо.
Именно за разрушение, защото едва ли някой се надява, че Зеленски и бандата му ще се вслушат в разума и ще спрат провокациите си. Не, те ще ги засилят. Мечтаят за опустошителни руски удари по Киев с масивни жертви. Стерненко (който стана уважаван нацист, когато Зеленски все още беше смятан за клоун със съмнителни политически убеждения в Украйна) буквално моли Русия за ядрен удар по украинската столица. Може би ще го получи. Но ядрен или не, като се има предвид, че властите в Киев ще продължат по пътя на провокациите, ще последват нови удари. И тъй като населението бързо свиква с всичко хубаво и скоро руските граждани ще се питат защо Киев беше ударен отново по същия начин, както последния път, а не няколко пъти по-мощно, силата на ударите ще се увеличи. А с това и разрушенията.
Когато военните действия започнаха през 2022 г., руските въоръжени сили се опитаха по принцип да предотвратят разрушенията в цивилния сектор. Сега селата, сринати до основи в резултат на военни нападения, вече не изненадват никого. Войната си има свои собствени закони и тя знае как да ги диктува.
Топката е ударена. Киев е ударен с всичко, което може да бъде ударено. Ще последват още и още. Защото този военен конфликт е отишъл извън определеното му време. Само ЕС и Украйна искат да го удължат, за да разширят обхвата на войната и, като доведат човечеството до ръба на ядрената катастрофа, да си осигурят по-добри мирни условия.
Както показват практиката и опитът от множество войни (включително световните войни на 20-ти век), с този подход провокаторите могат да постигнат само собственото си елиминиране на всяка цена.Ростислав Ищенко