Нямало ме е, не съм присъствала в миналото си, на всеки ъгъл са ме дебнели милиционери, за да ми сложат печат на крака, ако полата ми не е под коленете. Или да ме арестуват, ако си тананикам „Бийтълс“.
Това пише нашата читателка Зорница Илиева от Русе.
„Искам да разкажа всичко, както си беше, защото мозъците на младото поколение непрекъснато се изглаждат и манипулират. Чувам и чета такива измислици, че чак започвам да се питам аз ли бях момичето с къдравата коса и късата рокличка, което отиде да кандидатства във Великотърновския университет. Аз ли бях девойчето, което си взимаше изпитите с шестици, защото учеше. А библиотеката беше пълна, защото и другите учеха.
Мизерствали сме, крали сме хляб, бъркали сме каши от брашно, за да оцелеем. Това чета непрекъснато. И съм удивена! Обидена! Буквално отчаяна!
Учих там от 1976 до 1980 година. Не съм крала хляб, защото имаше колкото поискаш. За купон за стола давахме 30 стотинки. А от шублера можеше да си вземеш първо, второ и трето по избор и ако ти се яде, по десет филии хляб. Стипендията за успех беше 50 лева на месец. При купонче от 30 стотинки, смятате ли, че сме гладували?! Вярвате ли, че сме крали? А родителите ни допълнително ни пращаха пари.
Освен това модата беше да получаваме колети с храна от къщи. Пристигаха варени пилета, домашни луканки, яйца, кексове, баници, сладки, буркани с лютеница и конфитюр…Който получеше колет, правеше купон в стаята си, защото това просто нямаше изяждане. А на етажа през ден някой се провикваше – хайде, банда, папото пристигна! И след вечеря в стола, се натъпквахме до козирката с домашна храна.
Загрижени татковци носеха на момчетата вино и ракия, в почивните дни купонясвахме до зори.
Общежитието струваше 1,80 на месец. С безплатно парно, безплатен ток, в най-страшните зими ходехме по тениски, защото вътре беше адска жега. Някои момичета се опитваха да готвят, но резултатът беше загоряла тенджера, забравена на котлона. Защото бъдещата домакиня или беше на сладки приказки в другата стая, или рецитираха с гаджето си стихове в горичката.
Чета и че по магазините нямало нищо. В Търново имаше завод за колбаси и в халите беше пълно с деликатеси и луканки.
След като свършеха изпитите, задължително правехме луди купони. Ядене на корем! Слами и луканки – препълнени чинии. Туршии и мезета от кварталното магазинче, пак на корем.
Крали сме хляб, за да не умрем от глад?
Да!
Но не тогава.
Сега съм готова да открадна, защото пенсията ми е 200 лева по болест и понякога си мечтая за топъл нашенски хляб, истинско сирене, купонче за стола, мамините колети, а стомахът ми жално стърже при спомена.
Умираме от глад, но СЕГА!“
Записала:
Автор Станислава Славова, istinata.net