Да, това обяснение за мълчанието на партията, която се оказа втора по брой на депутатите в новия парламент, звучи като майтап. Но може да се окаже много близо до действителността.
Слави е продължение, преображение и превъплъщение на бойковщината, т.е. на байганьовщината в българската политика, смята Димитър Камбуров.
Изборните резултати наредиха нещата така, че партията, спечелила най-много гласове, няма как да управлява, понеже няма с кого. И вероятно много скоро, още до седмица-две, мандатът за сформиране на правителство ще отиде в ръцете на Слави Трифонов и неговата партия „Има такъв народ”.
Затова сега всички тях гледат – и избирателите (техните и чуждите), и партиите. Чакат ги да кажат какво мислят да правят (и да не правят) и обещават подкрепа още преди да са чули отговора. Даже партиите от довчерашното статукво: БСП и ДПС са готови да се присъединят към новото парламентарно мнозинство, а ГЕРБ – да му даде депутати на заем.
А те си мълчат и се ослушват. Не само за конкретните си намерения около мандата, но и по който и да било друг политически въпрос. Лидерът им успя единствено да обясни, че „вървят” по конституция (сякаш имат някаква друга възможност) и чак на шестия ден след изборите намери време да благодари на избирателите за гласуваното доверие.
Болестта му е слабо оправдание за това забавяне. Не в началото, а в края Ситуацията след тези избори с толкова фрагментиран парламент е трудна за всички. За тях обаче тя изглежда още по-сложна – поради една тяхна си, специфична причина.
„Понеже като партия са в началото, нови са в политиката и тепърва трябва да се учат”, ще кажат някои. Това е така, но има и нещо по-важно. Струва ми се, че в момента сме свидетели не толкова на трудното начало на новата партия, колкото на трудния край в досегашното битие на нейните основни лица.
Това е краят на шоуто и концертите, на скечовете и вицовете, на шегите и забавата. Времето на антитезите и отрицанието свърши – дойде време за позитивни послания. Вече не е достатъчно да кажеш какъв не си и срещу какво си, защото всички очакват да чуят какъв си и за какво се бориш.
В това отношение единственото известно за тях е свързано с референдума отпреди пет години – мажоритарна избирателна система, намаляване на партийната субсидия и на броя на народните представители и други подобни.
Тези идеи обаче сега не вършат никаква работа. Не толкова защото по принцип са твърде спорни и даже вредни, колкото защото са напълно неадекватни за днешния ден.
Днес страната има съвсем други проблеми (някои от тях са в буквалния смисъл животозастрашаващи) и далеч по-важни и спешни задачи за решаване. Като управлението на коронавирусната криза и ваксинацията, спасяването на икономиката, довършването и представянето на националния план за възстановяване.
Да не говорим за не толкова спешните, но не по-малко важни въпроси за необходимите реформи и наследените от досегашните управляващи политики.
Неприятно изненадани
Какво мислят и възнамеряват по всички тези въпроси – това не е ясно. Както и дали въобще нещо мислят и възнамеряват. По-скоро изглежда като да нямат мнение, да не говорим за някакви аргументирани решения. И затова мълчат.
А мълчанието може да продължи дълго. Но истинският проблем е, че когато проговорят, нещата може да се окажат още по-зле. Коментатор в западна медия беше казал тези дни, че успехът на Слави Трифонов и неговата партия „Има такъв народ“ граничи с истинско вътрешнополитическо земетресение. Струва ми се обаче, че сред най-силно разтърсените са самите те.
Подозирам, че не са се и надявали на чак такъв успех. И сега са много неприятно изненадани както от ролята, която им се падна, така и от отговорностите, които им се стовариха.