На 22-и септември България чества едно от най-значимите събития от новата си история.
На тази дата през преди 116 години, през 1908 г., българската държава, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост.
Три са ключовите дати в най-новата ни история, които бележат пътя на България към независимостта. Те са равностойни по своето значение и за всяка от тях нашият народ е платил с много жертви.
Първата, безспорно е 3 март 1878 г., когато в резултат на Руско-турската освободителна война след 500-годишно турско робство възкръсва Третото Българско царство.
Втората, е Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 6 септември 1885 г. Този акт ще бъде извършен изцяло самостоятелно от българския народ и неговия елит, носител на най-доброто от възрожденските традиции. Благодарение на смелостта на младата българска армия и нейния главнокомандващ княз Александър I Батенберг /1879-1886 г./ делото на Съединението е защитено по време на Сръбско-българската война.
Това става 30 години след Руско-турска война от 1877-78 г., която приключва с подписания на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Така България отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.
Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г., който цар Фердинанд І прочита в двора на църквата „Св. 40 мъченици“ в старопрестолния град Търново.
Условията за обявяването на Независимостта на младата българска държава в началото на ХХ век били изключително благоприятни: през лятото на 1908 г. младотурската революция в Османската империя завършва с успех за реформистите.
Австро-Унгария – една от Великите сили, наложили Берлинският договор се готвела да анексира двете от провинциите на империята – Босна и Херцеговина – т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф да съгласуват действията си.
Междувременно българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда „известни“ икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни.
Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта.
Но правителството вече било е решило това да стане на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство.
Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември.
Два дни по-късно в черквата „Св. 40 мъченици“ княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава.
След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.
Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича Царство България, а българският владетел вече се титулувал – цар.
Разгневена, Високата порта иска България да плаща голям данък, тогава в качеството си на министър-председателят Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига до частична мобилизация на българската армия.
За да помогне на младата българска държава, Русия се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й.
Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.
22 септември е обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г. По време на социализма Денят на независимостта е смятан за царски празник и не е честван.
Ето и оценката за този ден на историка акад. Георги Марков.
„Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството.
Денят 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения.
След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен. И така до 1998 г., когато става официален.
Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на своя сюзерен – султан Абдул Хамид II.
България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н.
Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима“
МАНИФЕСТ НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНАТА НЕЗАВИСИМОСТ НА БЪЛГАРИЯ
По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна.
Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
