Външният министър на Русия, Андрей Козирев, подписва програмата на НАТО „Партньорство за мир“ в Брюксел на 22 юни 1994 г. Това полага началото на официалните отношения между Руската федерация и водения от САЩ блок (преди това СССР и НАТО водиха политически диалог в рамките на Северноатлантическия съвет за сътрудничество, но той бе създаден само няколко дни преди разпада на Съветския съюз).
Историята на сътрудничеството между Русия и НАТО винаги е била богата и интересна. През годините видяхме странна смесица от добри намерения, политическо лицемерие и взаимни неразбирания, които понякога идваха естествено, а друг път бяха съвсем умишлени. Експертите често говорят за нереализирани възможности между двете страни, но това е спорно твърдение. Всъщност никога не е имало реален шанс за установяване на истинско партньорство между Русия и НАТО, въпреки че в даден момент имаше определени илюзии по този въпрос.
Програмата „Партньорство за мир“ първоначално имаше двойна цел: тя беше алтернатива на членството в НАТО, но и подготвителна стъпка за присъединяване към организацията (поне за някои страни). Когато програмата беше стартирана, окончателното решение за разширяването на НАТО все още не беше взето. Дискусиите във Вашингтон продължаваха, но като цяло надделя мнението, че НАТО трябва да разгърне своите пипала.
Русия се противопостави на идеята за разширяване на НАТО, но не беше последователна. Козирев предупреди за последиците и многократно заявяваше, че НАТО не е враг на Русия. Руският президент Борис Елцин разубеди западните лидери да разширяват блока, но в същото време каза на полския президент Лех Валенса, че Москва не е против присъединяването на Варшава. Тогава инициативата „Партньорство за мир“ изглеждаше като животоспасяващ компромис. Две години по-късно обаче НАТО най-накрая обяви, че ще приеме първата група бивши комунистически страни.
В момента преобладаващото мнение в Русия е, че след разпадането на СССР САЩ и техните съюзници са поели курс на военно и политическо превземане на бившата съветска сфера на влияние, а НАТО се е превърнала в основен инструмент за постигането на това. И въпреки че се получи точно така, първоначалната мотивация може да не е била така целенасочена. Лесният и неочакван успех на Запада в Студената война създаде усещане за безусловна победа – политически и икономически успех, но и най-важното – морален.
Западът смяташе, че като победител има правото да определи структурата на Европа и знае точно как да го направи. Това не беше просто проява на съзнателна арогантност, а по-скоро радостна еуфория. Изглеждаше, че оттук нататък нещата винаги ще бъдат такива. Затова и обявиха „краят на историята“.
Концепцията, приета в края на Студената война, гласи, че НАТО гарантира европейската сигурност, а по-голямо НАТО означава по-сигурен континент. Като първа стъпка към това всички (включително Москва) се съгласиха, че обединена Германия ще остане член на блока, вместо да получи неутрален статут, както някои искаха преди това. Освен това се подразбираше, че всяка държава има право да избира съюзите, в които влиза. Теоретично това предполага да имаш суверенитет. Но на практика геополитическият баланс на силите винаги е налагал ограничения, които принуждават различните съюзи да следят за реакциите на страните, които не членуват в тях. Триумфализмът, който обхвана Запада след Студената война, обаче значително намали желанието да се вземат предвид подобни реакции.
„С други думи, НАТО чувстваше, че може да направи всичко, без да очаква какъвто и да било насрещен отговор.“
Ситуацията можеше да се промени драматично, ако Русия беше обмислила възможността за присъединяване към НАТО и ако самият блок обмисляше такъв сценарий. Тогава в рамките на блока щеше да се спазва принципът за неделимостта на сигурността, прокламиран в Парижката харта за нова Европа от 1990 г. За Русия обаче беше невъзможно да се присъедини към НАТО, тъй като дори и в най-слабото си състояние Русия оставаше една от най-големите военни сили в света и притежаваше най-големия ядрен арсенал.
Хипотетичното присъединяване на такава държава към НАТО би означавало появата на втора сила в клуба, която би била наравно със САЩ и следователно няма да му се подчинява по същия начин като другите съюзници. Това би променило самата същност на организацията и нейните принципи на атлантизма (просто поради географското местоположение на Русия). Никой не беше подготвен за това. Качествената трансформация на НАТО никога не е била на дневен ред.
В резултат на това разширяването на НАТО, което в един момент стана автоматично, тласкаше Русия все повече и повече на изток. Опитите на Москва да регулира този процес – първо през участие в съвместни институции (като Съвета НАТО-Русия от 2002 г., който беше продължение на Основополагащия договор НАТО-Русия от 1997 г.) и след това чрез нарастваща опозиция (започвайки с речта на Путин в Мюнхен през 2007 година – не донесе желаните резултати. В допълнение към инерцията на първоначалния подход на Запада (който предполагаше, че самото съществуване на блока е сигурност само по себе си), Западът вярваше, че Москва няма право да поставя условия и трябва да следва само правилата, определени от по-силните и по-успешните западни общества. Ето как в крайна сметка ЕС се забърка в настоящата украинска война.
Беше ли възможно отношенията между НАТО и Русия да се развият по друг начин? Западът вярва, че упоритостта на Русия, която продължаваше да смята НАТО за заплаха за сигурността си, доведе до настоящата военна криза. И това се превърна в самосбъдващо се пророчество. Но дори да приемем, че това е вярно, скоростта и лекотата, с които НАТО се върна към тежката конфронтация с Русия, показва, че западният блок се е готвил за това.
Меморандумът на Русия от декември 2021 г. и военната операция в Украйна през 2022 г. бяха предназначени да сложат край на идеята за неоспорваното разширяване на НАТО като единствено средство за гарантиране на европейската сигурност. Две години и половина по-късно виждаме, че мащабът на конфликта надмина всички първоначални очаквания. Съдейки по изявленията на Москва, конфронтацията може да приключи само когато принципите, на които се основава европейската сигурност, бъдат фундаментално преразгледани.
„Това не е териториален конфликт, а конфликт, който може да приключи само когато НАТО се откаже от основната си цел и функция. Засега не се очертава компромис на хоризонта.“
Западът не желае да се съгласи, че резултатите от Студената война трябва да бъдат преразгледани, а руската страна не е готова да отстъпи без това уверение. Тридесет години след подписването на програмата „Партньорство за мир“ все още няма партньорство или мир между Русия и НАТО. И също така няма ясно разбиране защо двете страни не успяха да го постигнат.
Автор: Фьодор Лукянов
Превод за „Гласове“ Юлия Семир Ал-Хаким
Източник: eng.globalaffairs.ru
