В края на 80-те години, въпреки съпротивата на английското правителство, излиза от печат, предизвикалата изключителен интерес в западните общества, автобиографична книга „Ловец на шпиони“. Авторът й Питър Райт, с повече от двадесет години служба във висшия ешелон на британската контраразузнавателна служба Ми-5, разказва от първо лице за работата си в британската служба за сигурност.Скандалните разкрития на Райт повдигат завесата на най-често използваните методи за работа на контраразузнавачите по онова време – шантаж, психологически тормоз, необосновани подозрения и фалшиви взаимоотношения. В края на дългогодишната си кариера, стига до извода, че „само фактите, и то проверените факти могат да внесат яснота и да открехнат плътната завеса на срамните тайни“.
Сетих се за „Ловец на шпиони“, когато слушах, а в следващите дни и гледах, подбраните, но и изненадващо словоохотливи интервюта на българския главен прокурор по темата с разкритите „български шпиони“, уж работили в интерес на Русия. В едно от тях той казва, че разкриването им е прецедент в най-новата ни история и по значимост било съизмеримо с изобличаването на „Петорката от Кеймбридж“. В друго интервю той подчертава, че подобна операция по разкриването на организирана група от агенти на чуждо разузнаване се осъществява веднъж за периода на човешкия живот. Разбирам неговото чувство за гордост, но не одобрявам опитите да бъдат преекспонирани фактите Тогава се върнах към книгата на Питър Райт. Не открих нищо общо между „петорката“ на Райт и българската „шесторка“. Порази ме обаче упоритостта, с която английският контраразузнавач събира данните и прецизността, с която ги анализира. Заключенията му се оформят след години упорит труд и то след задълбочена, многократна проверка на събраната информация.
В нашия случай бе необходимо по-малко от шест месеца на българските специални служби, за да разкрият ръководителя и състава на „агентурната мрежа“, взаимовръзката между нейните членове и техните задачи, характера на събираната информация, способите за нейното предаване и начина на заплащане, което загатвало за „сериозността“ на техните намерения. Впечатли ме и твърдението, че с дейността си шпионската група е застрашила националната ни сигурност и интересите на българската държава. Което предполага, че става въпрос за добиването и предаването на информация с гриф „секретно“ и „строго секретно“. Познавайки правилата за ползване на такава информация в Министерството на отбраната и особено в структурите на пряко подчинение на военния министър, нито един от заподозрените не е имал право на достъп до документи със стратегически характер по отношение на националната ни сигурност. Освен това длъжностите, които са заемали кадровите военнослужещи, а и пенсионираните преди това, са от средния ешалон на командния състав на армията и с без възможности за лично участие в съвещания, където се вземат съдбовни решения с военно-политически характер.
Познавам лично някои от тях и се опитвам да проумея мотивите за техните действия, ако бъдат квалифицирани от българския съд за противодържавни. Убеден съм в качествата, на тези които познавам, като професионалисти в изпълнение на служебните им задължения зад граница. Обучавани са не за български шпиони, а за военни разузнавачи, изпращани във враждебни в миналото към България страни. Рискували са живота си в различни мисии не за руското ГРУ, а за сигурността на родината ни и всякакви други внушения в тази насока са извратени.
Главният прокурор е прав в оценката си, че поредната „шпионска“ сага ще доведе до един продължителен и сложен процес. Всичко вече е в прерогативите на независимия български съд. Остава надеждата, че сред уважаемите съдии ще се намери и някой привърженик на световно известния писател сър Артър Конан Дойл, чиито многобройни шпионски романи са написани под мотото – „Няма нищо по-измамно от прекалено очевидните факти“. Отчитането на последното може да повлияе значително не само за съкращаване на съдебната процедура, но и за постигането на едно справедливо решение.
Бригаден генерал от запаса Стефан Стефанов, Otbrana.com
