Годишният обзор на „Галъп“ показва невиждан досега спад на доверието към управляващите и парламента, заяви проф. Петър-Емил Митев.
Разминаването доверие/недоверие е по-скоро правило, отколкото изключение. През последните десет години доверието към парламента се върти около 70% недоверие и 20% доверие, а към правителството – съответно 60% и 30%.
Виждат се обаче и кризисните точки – спад на доверието към парламента до 10%, а качване на недоверието до 80%.
По отношение на правителството – съответно 70% и 20%. Очевидно, демократичният толеранс е доста широк, но има граници. В този смисъл казусът може да се преформулира: не дали в пъти, а колко пъти неодобрението надвишава одобрението.
Преобладаването на недоверието не блокира автоматично властта, но я ограничава. Например, става пречка за провеждането на непопулярни реформи. Правителството и парламентът не желаят да рискуват. Проблемите се задълбочават. Поне така е у нас. Възможен е и друг, „френски” вариант: да стимулират широк дебат за обществени реформи.
Хората са недоволни от условията на живот. Подкопан е общественият морал. Налице е усещане за остър дефицит на социална справедливост. В Годишния обзор на Галъп има интересни сравнителни данни за световното обществено мнение. Има Индекс на надеждата, който измерва очакванията за 2019 г. В Албания е плюс 61, в Македония – плюс 30, в Румъния – плюс 21, в Германия – плюс 14, в Афганистан – плюс 11, в Украйна – плюс 4, а в България – минус 8. Това означава обезверяване на хората у нас. Предизборната обстановка естествено усилва недоволството и го канализира. Насочва се срещу определени политически субекти.
Епохата „Борисов” върви към своя край. За Радев е достатъчно да не допусне груба грешка. Шансът е на негова страна.
В международните оценки България е поставена в категорията Flawed Democracy, тоест непълна, ощетена демокрация. А оценките за свободата на словото са особено критични и се влошават от година на година. Българската демокрация ерозира – това е изводът, който следва дори само от това, а има и други показатели. В изборите все по-голямо значение придобива корпоративният вот. Влиза в действие безпрецедентна изборна машина. Концентрацията на власт в страната е видима. А колкото до народопсихологичната страна: според международната оценка най-дефицитна в страната е демократичната политическа култура.
Предпоставките за експлозия са налице – би било късогледо да се изключи. По време на управлението на Иван Костов имаше един поучителен епизод: по повод убито дете шофьорите се „взривиха” така, че щяха да свалят правителството. Сега по-вероятно е напрежението да се „оттече” по демократични канали, каквито са изборите.
Президентът Радев ще спечели още повече дивиденти, ако не допусне грешка. Позицията си по казуса Венецуела не беше грешка.
Той реши да не се прибързва. Обърнете внимание: папа Франциск не е взел страна, а самият той е латиноамериканец и Католическата църква е най-голямата духовна сила в Южна Америка. Първите европейски страни, които признаха самообявилия се президент, бяха Албания и Грузия. Нито едната, нито другата имат интереси във Венецуела, но очевидно смятат, че ще повишат своите акции на политическата борса във Вашингтон. Може би такива са съображенията и на нашето правителство, но президентът има повече основания да обърне внимание на самия юридически казус. И с това спечели одобрението на хората.
Ако е внимателен, ще печели още и още.
