Автор: Сиймур Хърш, seymourhersh.substack.com Следвайте „Гласове“ в Телеграм
Руският бунт, който не се състоя, засили властта на Путин в държавата
Администрацията на Байдън имаше славни няколко дни миналия уикенд, в които Вашингтон се радваше на бунта на Пригожин. Продължаващото бедствие в Украйна изпадна от заглавията, за да бъде заместено от „бунтът“, както New York Times го нарече, на Евгений Пригожин, шефът на наемническата група „“Вагнер““.
Фокусът се измести от провалящата се украинска контраофанзива върху заплахата на Пригожин за контрола на Путин. Едно от заглавията в Times гласеше: „Бунтът повдига болезнен въпрос – може ли Путин да изгуби властта?“. Колумнистът на Washington Post Дейвид Игнейшъс даде тази оценка: „Путин погледна в бездната – и мигна.
Евгени Пригожин, шеф на наемническата група „“Вагнер““, във видео, което излъчи миналата седмица
Антъни Блинкен – винаги готовото военно торпедо на администрацията – който преди седмици гордо заяви решимостта си да не търси спиране на огъня в Украйна – се появи в предаването „Face the Nation“ на CBS с неговата версия на реалността: „Преди шестнайсет месеца руските сили мислеха, че ще изтрият Украйна като независима страна от картата. Сега, през уикенда, те трябваше да защитават Москва, столицата на Русия, от наемниците, които Путин създаде… Това беше директно предизвикателство за авторитета на Путин… То показва реални пукнатини“, каза Блинкен.
Без възражения от страна на интервюиращата го Маргарет Бренан, каквито Блинкен знаеше, че няма да има – защо иначе би отишъл в предаването – той продължи, предполагайки, че дезертьорството на полуделия лидер на „„Вагнер““ ще бъде от полза за украинските сили, които в момента на изказването му продължаваха да са подложени на клане от руските войски. „Доколкото това представлява истинско отвличане на вниманието за Путин, и за руските власти, за което те трябва да се погрижат – по някакъв начин да защитят тила си, докато се опитват да се справят с контраофанзивата в Украйна – аз мисля, че това създава още по-големи възможности за украинците да се справят добре на терен.“
В този момент Блинкен от името на Джо Байдън ли говореше? Да разбираме ли, че началникът вярва в това?
Вече знаем, че бунтът на хронично нестабилния Пригожин просъществува един ден, след което той избяга в Беларус с гаранция срещу съдебно преследване, а армията му от наемници се сля с руската армия. Нямаше поход към Москва, нито имаше значителна заплаха за управлението на Путин.
Жалко за вашингтонските колумнисти и кореспонденти по въпросите на националната сигурност, които сякаш разчитат основно на официалните справки от представители на Белия дом и Държавния департамент. Предвид публичните резултати от тези брифинги, тези представители изглежда не са в състояние да възприемат реалността от последните няколко седмици, нито тоталната трагедия, сполетяла украинската военна контраофанзива.
Затова по-долу предлагам поглед върху това, което наистина се случва, който ми бе предоставен от запознат източник от американските разузнавателни служби.
„Реших да разсея част от пушека. Първо, и най-важно, Путин сега е в много по-силна позиция. Ние осъзнахме още през януари 2023 г., че сблъсъкът между генералите, подкрепяни от Путин, и Приго, подкрепян от антируски екстремисти, е неизбежен. Старият конфликт между „специалните“ бойци и голямата, бавна, тромава, скучна редовна армия. Армията винаги печели, защото тя притежава периферните активи, които правят победата – настъпателна или отбранителна – възможна. И най-важното, те контролират логистиката. Специалните сили гледат на себе си като на основен офанзивен ресурс. Когато цялата стратегия е офанзивна, големите армии толерират тяхното високомерие и биенето им в гърдите, защото специалните сили са съгласни да поемат висок риск и да плащат висока цена. Успешната офанзива изисква голям разход на хора и въоръжение. Успешната отбрана, от друга страна, изисква стопанисването на тези активи.
Членовете на „Вагнер“ бяха острието на руската офанзива в Украйна. Те бяха „малките зелени човечета“. Когато офанзивата прерасна в пълномащабна атака на редовната армия, „Вагнер“ продължиха да асистират, но с неохота трябваше да заемат мястото отзад в периода на нестабилност и пренастройване, който последва. Приго, който не е известен със срамежливост, пое инициативата да увеличи силите си и да стабилизира сектора си.
Редовната армия посрещна добре тази помощ. Приго и „Вагнер“, както е обичайно за специалните сили, се поставиха в центъра на вниманието и си присвоиха заслугите за спирането на омразните украинци. Пресата го погълна. Междувременно голямата армия и Путин бавно промениха стратегията си от офанзивен поход за още повече от Украйна, до отбрана на това, което вече бяха завзели. Приго отказа да приеме промяната и продължи с офанзива срещу Бахмут. И точно тук беше проблемът. Вместо да създаде публична криза и да изправи задника [Пригожин] пред военен съд, Москва просто задържа ресурсите и остави Приго да изразходва хората и огневите си резерви, обричайки го на изваждане от строя. В крайна сметка, колкото и да е хитър във финансово отношение, той е просто един бивш продавач на хот дог без никакви политически или военни постижения.
Това, за което нищо не разбрахме, е че преди три месеца „Вагнер“ е бил изведен от фронта в Бахмут и изпратен в изоставени бараки северно от Ростов на Дон, за да бъде демобилизиран. Тежкото оборудване е било преразпределено в по-голямата си част, а силите са били редуцирани до около 8 000, 2 000 от които са заминали за Ростов, ескортирани от местната полиция.
Путин изцяло подкрепи армията, която остави Приго да се направи на глупак, след което да изчезне безславно. Всичко това се случи без да се пролее и капка военна пот или да принуди Путин да се сблъска политически с фундаменталистите, които бяха горещи почитатели на Приго. Доста прозорливо.“
Има огромна разлика в начина, по който професионалистите от американското разузнаване оценяват ситуацията, и този, по който Белия дом и подчинената му вашингтонска преса я прожектират на публиката, безкритично възпроизвеждайки твърденията на Блинкен и цялата ястребова кохорта.
Актуалните статистики от бойното поле, които бяха споделени с мен, сочат, че цялата външна политика на администрацията на Байдън е в опасност в Украйна. Те повдигат и въпроси относно ангажимента на НАТО, който снабдява украинските сили с обучение и оръжия за сегашната изоставаща контраофанзива. Научих, че през първите две седмици на операцията украинските сили са завзели само 44 квадратни мили от територията, която преди това беше завладяна от руската армия, повечето от която е открита земя. Русия напротив, сега има контрол над 40 000 квадратни мили украинска територия. Беше ми казано, че през последните 10 дни украинските сили не са направили никакъв значителен пробив на руската отбрана. Те са възстановили само още 2 квадратни мили завзета от руснаците територия. С този ритъм, каза информиран служител подигравателно, на Зеленски ще му отнеме 117 години да изчисти страната от руската окупация.
Вашингтонската преса през последните дни изглежда бавно започва да се ориентира за мащабите на трагедията, но няма явни доказателства, че президентът Байдън и старшите му помощници в Белия дом и Държавния департамент разбират ситуацията.
Сега Путин държи в пълен контрол, или близо до такъв, четири украински области – Донецк, Херсон, Луганск, Запорожие – които той публично анексира на 30 септември 2022, седем месеца след като започна войната. Следващата стъпка, ако приемем, че няма да се случи чудо на бойното поле, ще зависи от Путин. Той може просто да спре там, където е, и да види дали военната реалност ще бъде приета от Белия дом и дали ще бъде потърсено примирие, със започване на официални разговори за приключване на войната. Следващия април в Украйна ще има президентски избори и руският лидер може да остане на място и да ги изчака – ако те изобщо се случат. Президентът на Украйна Володимир Зеленски каза, че няма да има избори, докато страната е във военно положение.
Политическите проблеми на Байдън във връзка с президентските избори догодина, са остри, а и очевидни. На 20 юни Washington Post публикува статия, базирана на проучване на Галъп, със заглавие „Байдън не би трябвало да е толкова непопулярен, колкото Тръмп, но това е факт“. В статията на Пери Бейкън- Младши, съпровождаща проучването, се казва, че Байдън има „почти всеобща подкрепа от своята партия, буквално никаква от опозиционната партия и много лоши резултати сред независимите.“ Както и предишните демократични президенти, Байдън се затруднява да комуникира с по-младите и по-малко ангажираните гласоподаватели, отбелязва Бейкън. Той не казва нищо за подкрепата на Байдън за Украинската война, защото явно допитването не е включвало въпроси за външната политика на администрацията.
Задаващото се бедствие в Украйна и неговите политически последствия трябва да бъдат сигнал за пробуждане за демократите в Конгреса, които подкрепят президента, но не са съгласни с желанието му да хвърли много милиарди добри пари срещу лошите в Украйна, надявайки се на чудо, което няма да се случи. Демократичната подкрепа за войната е още един пример за нарастващото разединение на партията с работническата класа. Нейните деца са тези, които се биха във войните в близкото минало и може би ще се бият в бъдещи войни. Тези избиратели се отдръпват все по-масово, докато демократите се придвижват по-близо до интелектуалните и богати класи.
Ако има някакво съмнение в продължаващата сеизмична промяна на сегашната политика, препоръчвам сериозна доза Томас Франк, известният автор на бестселъра за 2004 г. „Какво му става на Канзас? Как консерваторите спечелиха сърцето на Америка“ – книга, която обяснява защо избирателите от този щат обърнаха гръб на демократическата партия и гласуваха срещу икономическите си интереси. Франк го направи отново през 2016 г. с книгата си „Чуй, либерал: Или какво се случи с партията на народа?“ В послеслова на изданието с меки корици той описва как Хилари Клинтън и демократическата партия повториха – направете ги още по-големи – грешките от Канзас, за да загубят сигурни избори от Доналд Тръмп.
Може би ще е разумно Джо Байдън да говори открито за войната и различните проблеми, които тя носи за Америка – и да обясни защо повече от 150 милиарда долара, които администрацията му е отделила досега, са се оказали много лоша инвестиция.
Източник: seymourhersh.substack.com
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
