“България не е завладяна от Бойко и Делян, а от симбиоза, в която всеки участник получава точно толкова, колкото му трябва, за да не иска промяна. Системата не те потиска, а те прегръща, не те бие с палка, а ти дава морков.
Около 700 хиляди души живеят от публичния сектор, ако към тях добавим и техните семейства (майки, бащи, съпрузи, деца) ще станат 1.5-2 милиона души, чието битие е пряко свързано с държавната хранилка. При население от 6.5 милиона, това е почти всеки трети.
Ако добавим и организирания ромски вот, още 150-200 хиляди контролирани гласа, купени с по 50 лева и пакет макарони, ще разберем как статуквото контролира почти целия електорат, при избирателна активност от 2-2.5 милиона гласоподаватели.
Останалите 300-500 хиляди гласа се разпиляват между партии, които се карат кой е по-истински патриот.
Системата се е саморазвила защото всеки участник в нея е намерил своята ниша.
Помните ли многобройните браншови протести? Единственото, което искаха бяха по-високи заплати. Не протестираха за това, че системата прави така, че всичко в страната се изкривява до неузнаваемост, а само за заплати.
Протестират винаги и единствено за по-висока заплата. Статуквото вдига малко заплатите, макар е с цената на нови заеми и дългове и всичко кротва. Защото сега всеки има ипотека, кола на изплащане, дете в частно училище. Мислите ли, че някой иска промяна или „реформи“? Всеки иска утре да има същата заплата, сигурност и статус.
Полицаят знае, че шефът му взима рушвети от контрабандистите, знае го целият участък, но той има ипотека за още петнадесет години и дъщеря в университет, затова ще мълчи и ще си гледа работата, ще спира пияни шофьори за по петдесет лева и ще се прави, че не вижда камионите с контрабанда. Защото ако проговори, утре е на улицата, а кой ще плати ипотеката?
И когато дойдат избори, полицаят не мисли за „справедливост“ или „правова държава“, а за ипотеката, и гласува за тези, които му я осигуряват.
Адвокатът знае кои съдии взимат подкупи, и използва това знание за клиентите си. „Правосъдие“ за този, който плати. Не му харесва, но такава е системата, ако не играе по правилата, клиентите ще отидат при друг адвокат. Един, който „знае как стават нещата“.
Журналистката пише поръчкови статии. Знае, че лъже, но има дете и ипотека, а истинската журналистика не плаща сметките, поръчките я плащат, и тя пише каквото й кажат – хвалебствия за едни, компромати за други. Вечер пие вино и си казва, че някой ден ще напише истината.
В малкия град кметът е цар, той определя кой ще работи в общината, кой ще получи разрешително, кой ще може да си построи навес до къщата, чий син ще получи работа в общинското предприятие.
Кметът знае кой как гласува, а когато зависиш от общината за оцеляването си, ти не протестираш, гласуваш “правилно”.
А кметът е предприемчив човек, който е разбрал правилата на играта, той взима своето парче от общинския бюджет и в замяна поддържа реда, организира гласовете и осигурява резултата.
„Всички крадат“ – казва таксиметровият шофьор, карайки без касов апарат.
„Нищо не се променя“ – въздиша лекарката, взимайки плик под масата.
„Така е било винаги“ – свива рамене бизнесменът, плащайки рушвет за обществена поръчка.
Това не е точно корупция, а начин на живот. Това е Системата. Тя оцелява като купува бедните, уморява средните и игнорира богатите.
Но най-големият успех на системата не са купените гласове, а апатията на всички останали.
„Всички са еднакви“. „Нищо не се променя“. „Каквото и да гласувам, пак същото“, казват те, и не излизат да гласуват.
И точно системата печели, защото ако 4 милиона решат да не гласуват, 2 милиона зависими от системата хрантутници определят цялото бъдеще.
Апатията е култивирана, с години на разочарования, с „реформатори“, които се оказват същите крадци, с „нови лица“, които след месец назначават роднините си, с безкрайни коалиции, които се разпадат за министерски кресла.
Всеки провален „нов курс“ добавя още един слой към апатията, и в един момент хората спират да вярват, че изобщо има алтернатива, че гласът им има значение… и спират да гласуват.
Което означава, че системата вече не трябва да купува всички гласове, достатъчно е да демотивира повече хора.
––––––
Защо протестите са безсилни срещу системата. Хората излизат на улицата, викат, блокират, скандират за „оставка“… и накрая… нищо. Едно правителство пада, идва друго, и след година всичко е същото.
Защото протестът е емоция, гняв, възмущение, надежда, но след него хората си отиват по домовете, а системата остава, защото системата не е едно правителство, а мрежа от зависимости.
Махнеш едно правителство, идва друго, но всеки продължава да иска по-високи заплати, а системата остава същата. Системата, която възпроизвежда статуквото.
Протестът атакува върха, който е сменяем, но базата отдолу е незаменима, докато тя е задоволена, системата е стабилна.
Системата е гравитационно поле, всеки, който влезе в него, се подчинява на неговите закони.
И така стигаме до единствения въпрос, който има значение:
Може ли изобщо да се промени системата отвътре?
Отговорът е: не, ако останалите 4 милиона продължават да седят вкъщи.
Защото за да се промени системата, не е достатъчно само „честен човек“ на върха, а постоянен натиск отдолу. Всеки ден.
Трябва всички да протестираме за смяна на системата, а не за по-високи заплати.
Но това изисква нещо повече от гласуване веднъж на четири години, иска се култура на гражданско неподчинение, на контрол, и последователност.
Истината, която не искаме да чуем е, че ние сме създали тази система.
Ние, които не гласуваме, виждаме корупция и мълчим, приемаме уговорката „аз на теб, ти на мен”, ние които казваме „какво можем да направим“ и не правим нищо.
Системата не се поддържа от 700 хиляди, които по една или друга причина гласуват за партиите на статуквото, а от апатията на 4 милиона, които са решили че промяната е невъзможна.
И докато не разберем, че проблемът не са „те“, а “ние”, няма да има промяна, защото системата сме ние, и ако искаме да я променим, трябва да започнем от себе си.
Въпросът не е „кой ще ни спаси“, а „кога ще престанем да чакаме да бъдем спасени“.
Системата няма да рухне, тя е като рак, който се адаптира, мутира и оцелява. Сменя лица, партии и лозунги, но същността остава, защото същността сме ние.
Въпросът не е дали системата може да бъде победена, а дали изобщо искаме да я победим или просто чакаме ред да влезем в нея.
Дали искаме да платим цената на промяната. Засега отговорът е ясен – не искаме. Предпочитаме сигурността на робството пред несигурността на свободата.
И така ще продължим още десет, двадесет, петдесет години, докато последният способен млад човек не замине, и не останат само пенсионери и роми.”
автор на написаното е проф.Николай Райчев
