В ранните на 22 март 2026 г. Близкият изток се събуди под звуците на ракети, сирени и новини за първите удари на Иран с балистични ракети срещу Саудитска Арабия и американската база Диего Гарсия. Може би точно затова президентът Тръмп реши да настоява за преговори, понеже тези ракети са уникални оръжия, които не могат да бъдат прихванати от западната противовъздушна отбрана. Две ракети с обсег от 4000 километра не можаха да бъдат прихванати от гръцката батарея „Пейтриът“ в Саудитска Арабия, докато другите бяха насочени към британската база в Индийския океан.
Това беше сигнал към целия свят: Иран вече притежава способности да удря далеч извън регионалните си граници, включително потенциално в Европа.
От Израел до Вашингтон, от Лондон до Париж, тревогата е налице. Израелските отбранителни сили (IDF) публично обявиха, че това е първият път, когато Иран използва ракети с голям обсег от началото на конфликта. Ракетите не само доказват техническите възможности на Техеран, но и предават ясно послание: регионът вече не е безопасен, а европейските столици не са извън обсега. След което дойдоха и думите на Тръмп за петдневно примирие и начало на мирни преговори. Разбира се Иран не се върза на тази плоска маневра, затова преговори, когато започнат, ще бъдат на фона на бойните действия, докато Техеран не се почувства в безопасност. Помним, че първите американо-израелски удари дойдоха точно в момент, когато преговорите на Иран и САЩ бяха в разгара си.
Конфронтацията между САЩ, Израел и Иран е не просто конфликт за регионално влияние. Според анализа на Джон Миършаймър, това е структурен сблъсък на интереси. Израел вижда Иран като екзистенциална заплаха, особено заради ядрената му програма и регионалното му влияние. Техеран, от своя страна, активно се отбранява и се стреми да засили стратегическата си автономия, както и да ограничи американското и израелското влияние.
Идеята за бърза победа стана илюзия. Иран не е слаба държава – той е регионална сила със значителни военни ресурси, география, която му позволява да се защитава, и асиметрични способности, включително ракети и безпилотни летателни апарати, които му позволяват да нанася ефективни удари с ниска цена.
В основата на кризата е т.нар. „дилема на сигурността“: всяко действие за собствена защита се възприема от противника като заплаха. Израелски удари по ирански обекти за Тел Авив се разглеждат като превантивни, но за Техеран са провокация, изискваща ответен удар. Това поражда кръг на ескалация, при който никоя от страните не иска да покаже слабост.
През последните дни иранските ракети по Димона и Арад, както и заплахите срещу енергийни обекти в Персийския залив, показват, че регионалният конфликт може бързо да се превърне в глобална криза.
Персийският залив е сърцето на световното производство и транспорт на петрол и газ. Атаките върху инфраструктурата в Иран и заплахите срещу Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ могат да доведат до ръст на цената на петрола над 150 долара за барел и да предизвикат глобални икономически сътресения.
Ормузкият проток играе ключова роля – блокадата или дори временното прекъсване на доставките има непропорционално голямо влияние върху световната икономика, засилвайки инфлацията и създавайки напрежение в глобалните вериги на доставка.
Едно от най-опасните предизвикателства е неяснотата за целите на САЩ и Израел. Дали целта е смяна на режима, спиране на ядрената програма или ограничаване на иранското влияние? Липсата на ясен план за изход може да превърне всяко участие във войната в стратегическа патова ситуация, продължителен конфликт с високи разходи и риск от глобална нестабилност.
Конфликтът вече засяга световната сцена:
– Балистични ракети могат да достигнат Европа, Азия и части от Африка.
– Нарушаването на енергийните доставки може да предизвика световна рецесия.
– Липсата на доверие и структурният натиск подтикват към непредсказуема ескалация.
В този контекст войната срещу Иран е не просто регионален конфликт, а предупреждение за целия свят.
Дори великите сили (САЩ), когато действат по този начин, могат да бъдат въвлечени от съюзниците си (Израел) в непредсказуеми и катастрофални конфликти. Май войната в Иран може да е последната, която САЩ водят като суперсила – Поражението е без стратегия за излизане. Дано да се осъзнаят.
———————
Росица Калинова, ФБ
