Народа го има – все още.
Може да състрадава – все още.
Може и да се гневи за нещо смислено – все още.
Но отдавна е загубил инстинкта си за самосъхранение.
И позволява да го използват скотски – по всеки повод.
Така и състраданието, и гневът му скоро окончателно ще станат фалшиви – полезни за Политическата Секта и унизителни за самия него.
Ако влезем в „по-висок детайл“, както се изразява езикотрошачът Кирчо, животинското изстъпление в Стара Загора изглежда още по-стряскащо, стига да се замислим за онова, което го е породило – както и за онова, което ще последва.
Много по-вероятно е обаче скоро всичко да бъде забравено – главно заради досадните опявания на медиите.
И това зверство да бъде изпратено там, където му е мястото – в каталога на постиженията на „Нова България“.
Ние винаги избягваме да си причиняваме неудобството да се вглеждаме по-издълбоко в случващото се, затова и винаги оставаме заседнали в блатото – ни напред, ни назад, тръгнали сме сякаш изначално за никъде.
И това, като че ли ни е удобно, убеждението, че сме „за никъде“ ни спестява много усилия.
Да вземем да извезем тези думи най-сетне и на байрака си.
Господинов/писателят направи „афоризъм“ от варварството, ето така: „Патриотизмът им татуиран, ножовете им макетни, свободата им – смърт“.
Този лаф трябва да изглежда като ефектно обобщение, само дето истинските писатели си падат по друго – най-вече във вглеждането в същината на една история.
Ако тя е важна, вглеждането ще ни отведе, тъй или иначе, и до Душата на Народа.
Преди време Г. обобщи на едро и „онова“ време – сведе го до производството на лимонови резенки.
Клетото, непретенциозно лакомство трябваше да понесе вината за всички грехове на соца.
Сега макетното ножче може би трябва да е „образът“ на светлото европейско настояще – така изглежда, ако решим да спекулираме.
Прозрението на Г. бе илюстрирано с фотос на мъжка ръка, на която е татуиран надпис „Свобода или смърт“.
Сега да използваме техниката на „по-високия детайл“, практикувана от ПростоКирчо, и да се запитаме: ако същият надпис бе татуиран на някоя част от Кирчовото тяло, по на място ли щеше да бъде?
Хайде, вдигнете глава от лимоновите резенки, макетните ножчета и писателските локуми – и се замислете по на едро.
Да – или не?
Споменавам Кирчо, защото го видяхме на един от протестите, все така ведро ухилен – някакъв клал 400 пъти едно невинно девойче, а нашият „детайл“ си се хили.
Той така ще се хили, дори да обявят свършека на света.
„По-високият детайл“ в случая е друг: Кирчо ви дава знак, че отново ще ви приватизират – те това и правят от трийсетина години насам. Приватизираха ентусиазма ви от „Промяната“ и накрая ви изкараха глупаци; приватизираха стопанските достояния на държавата и всичко останало – докато не ви оставиха без дъх и не ви превърнаха в истински голтаци.
Поне откъм надежди това е повече от сигурно.
В няколко – три-четири големи, витринни градове може да оспорват това твърдение.
Но тогава си спомнете, за какво врякахте само преди три години – през „бунтовната“ 2020 година – и какво се случи после.
Спомнете си и какво не се случи.
Няма да е учтиво, ако ви кажа, че бяхте нещо като боновете от работническо-мениджърската приватизация.
Но си бяхте точно това: фалшиви билети за една фалшива постановка.
Народа отдавна няма никакви шансове в тази игра.
И не е ясно, какво трябва още да се случи, за да напусне безполезния миманс – масовката, от която нищо не зависи.
Или поне да разбере, че Сектата издевателства над него не по-малко варварски от Старозагорския касапин.
Кога най-сетне Народа ще излезе да протестира за самия себе си – да започне истински да състрадава себе си, да заобича и себе си?
Има ли шанс да прогледне зад шашмата за макетните ножчета – и да осъзнае, и да им каже, че го дерат с касапски ножове?
Зад баналното лафче на Г. се мъдри огромна лъжа.
Не татуировките и макетните ножчета са съдбоносния проблем. Хранениците от артелната на Сорос обаче никога няма да кажат и половин дума за този проблем.
А той е, че тук голяма част от Истината отдавна е погребана, и то в неизвестен гроб.
И е заменена от безнаказаното Мърсуване.
Не остана „по-едър“ политик, който да не се оплаче, че не е случил на Народ.
А кога вие ще си признаете, че не сте случили на политици?
Кога ще преодолеете срама си, че гласувате за анонимни негодници, гласувате като Сивушка „На браздата“.
„… Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша…“
Кога ще схванете, че ще сте се „пречистили“, само ако между вас – на спонтанните ви протести срещу поредното варварство на несретния ви живот – няма нито един политик?
Какво търси при вас ПростоКирчо, примерно – с каква „свобода“ ви е дарил този измамник, та за пореден път го изпирате?
Свободата? Наясно ли сме, каква цена плащаме за нея – или както се питаше един писател: „До каква степен можем да се абстрахираме – в името на свободата – от човешките си чувства, преди да сме се лишили окончателно и от човещината, и от свободата си?“
Има ли изобщо предел поносимостта ви към Лъжата?
Гневите се на съдебната система – но кой от десетилетия я премачква, за да я направи по свой образ и подобие?
Всеки разумен човек знае, каква е разликата между истинския и притворния патриотизъм.
И едва ли ще се повлияе от един шедьовър на Мърсуването: когато патриотизмът е приравнен с изстъпленията на някаква мутра.
Това е безподобно мърсуване, което заслужава два „Букър“-а.
То е и знак за нещо, далеч по-тревожно: любовта/предаността към Татковината трябва да бъде изтръгната като ненужнен плевел.
Няма да мирясат, докато не ни превърнат в катунари, отвявани там, където му скимне на Големия Вятър.
Готвят се да затриват най-важните „маркери“ от Историята ни, колкото са останали.
Сега Румяна Бъчварова настоява да се смени името на патриаршеската катедрала „Александър Невски“.
Какво ще го сменяте – направо събаряйте, на катунари и църквица някаква не се полага, какво остава за катедрален храм.
Повечето от политиците ни се държат като „префърцунени варвари“ – и това изобщо не ги притеснява.
Едва ли са чували фразата – „Господ избира музиката, по която хората танцуват“ – но се имат за божества, по чиито фалшиви звуци хората трябва да се клатушкат в танца „за никъде“.
Но работата съвсем не е само до налудните мераци на хора като Бъчварова.
Те са само фрагмент от атаката срещу православието.
Ние обаче все по-често не си даваме сметка, в какви съдбоносни проблем сме нагазили – нали все се крием зад онова „за никъде“.
А изглежда, че и вече окончателно сме претръпнали и от собствените ни трафиканти на злословия срещу нас.
Но за катунари сме подходящи – поне според новите ни чорбаджии.
Кеворк Кеворкян
