Стефан Дечев: Мъжкото хоро в Калофер ни отдалечава от европейските ценности. То е бабаитлък и ниска култура

Това каза пред ФрогНюз историкът доц. д-р Стефан Дечев.

 

Ето и цялото интервю:

Утре – на Йордановден, в новинарските емисии и в социалните мрежи ще виждаме много кадри от леденото мъжко хоро в Калофер, ще чуем много пъти за тази “многовековна традиция”. Ако погледнем обаче историческите данни и факти, истина ли е това – многовековна традиция ли е хорото в ледените води на Калофер на Богоявление?

 

През 2020 година имах възможност да обърна внимание на този въпрос, занимавайки се през 2019 година с начина, по който този обичай се утвърждава. Не разполагаме с никакви факти за съществуването на подобно хоро преди края на 90-те години на 20. век. Много лесно може да се проследи как споменатото хоро става част от културния календар едва след 2000-та година и по един много интересен начин се преплита с развитието на цялата комерсиална, популярна култура, която се ражда като резултат от Прехода. В този обичай са кодирани нагласи в нашето общество, които избуяват през 90-те години – в първите години на Прехода.

 

Другото, което прави впечатление, е, че в началото, когато този обичай получава национална видимост, все още под някаква форма остава присъствието на четническите униформи, споменава се понятието “революционно хоро”, докато в хода на годините по-скоро се прави опит за изваждане на преден план на една възприемана като по-архаична и по-традиционна мъжественост. Думата бабаитлък е подходяща за описване на внушението, което се прави с този ритуал.

 

Определено мисля, че този обичай противоречи или се разминава, засенчва революционното наследство и посланията, които отправя животът на един калоферец – като Христо Ботев. От друга стана, този обичай ни отдалечава и от християнските послания и култура, свързани с Богоявление.

Споменавайки Ботев – той е роден в Калофер именно на 6 януари. Трябва ли според Вас рождението на поета, публицист и революционер да се отбелязва с различно събитие, по различен начин?

 

От дълги години прави впечатление, че директорът на музея на Христо Ботев в Калофер Ася Николова определено е на мнение, че за разлика от предходни години, когато центърът на отбелязването в Калофер е именно рождения ден на Христо Ботев и се говори именно за Ботев като революционер, като публицист, като поет, като най-известният калоферец, то през годините постепенно изобретената традиция на мъжкото хоро в много голяма степен засенчва деня на поета и революционера.

 

Споменатото хоро отговаря на потребности, които се наслагват в годините на Прехода. Причините за това трябва да бъдат резултат от по-дълбок анализ. Определено обаче през последните 7-8 години виждаме как от Калофер мъжкото хоро се разпростира и започва да се практикува в различни други точки из цялата територия на България. В немалка степен това мъжко хоро изцяло подменя дотогавашното отбелязване на ритуала, в който имаме много ясно изразена последователност – водосвет, хвърляне на кръста, неговото изваждане.

 

Всичко това наистина е било традиция, която е прекъсната по време на комунистическото управление поради официалната атеистична идеология и маргинализирането на църковния живот. Може би тази забрава за реалното отбелязване на празника се запълва от един такъв обичай.

 

Споменахте нагласите на 90-те, потребностите на Прехода – какво имате предвид в контекста на мъжкото хоро?

 

В изградената комерсиална, патриотарска култура на 90-те години, която продължи да се развива и по-късно, имаше една представа за мъжкарство, която иска да присвои знаците на високата революционна култура – оттам татуировките с Ботев, с Левски и други причудливости. Тези причудливости се комбинираха с едни нови аранжировки на стари песни, които се възприемаха за възрожденски и революционни. Видяхме утвърждаване на точно тази популярна, комерсиална култура на 90-те, стъпваща на популярно възприемана форма за мъжественост – бабаитлъка, който може би се оказва по-интересен по една или друга причина на медиите. Някои от тях имат също немалка роля за утвърждаването през последните 20-тина години на тази традиция и за неговото излизане извън рамките на Калофер, за придобиването на общонационални измерения.

 

Наблюдаваме това, което отдавна е описано като изобретяване на традиция. То се извършва по учебник в условията на медиите такива, каквито са в момента и потребностите на обществото такива, каквито са в последните десетилетия.

Така ли си обяснявате романтизирането на една такава традиция, която се оказва не толкова традиционна?

 

Тук трябва да се търси разбирането за патриотизъм такова, каквото беше наложено през последните десетилетия и някакви скрити антиевропейски нагласи, които в един момент са по-прикрити, в друг – по-ясно изразени. Липсата на критична маса в обществото ни за по-ясна европейска ориентация се изразява и в политическата криза през последните години, и в колебанието на една немалка част на нашето общество по отношение на войната в Украйна  и в очевидното поддаване на немалка част от обществото ни на истерията срещу Истанбулската конвенция, и във всякакви други небивалици, които виждаме в социалните мрежи. На фона на тези нагласи, надделява и един такъв феномен като калоферското мъжко хоро. Сред всичко това според мен съществува връзка, която се нуждае от едно по-задълбочено изследване. Мисля, че недомислиците с пилона на Рожен са също част от проявленията на тази култура, с подмяната на истинските традиции и патриотизъм.

Четейки разговора ни, някои читатели може да се питат: “Дори и хорото да не е многовековно, какво лошо има в това да се появяват нови традиции, да се изобретяват”? Свързвате причините това хоро да се утвърди с антиевропейски нагласи, с притеснителни обществени процеси. Това ли всъщност е проблемът  в целия казус?

 

Нормално е да си зададат този въпрос. Ако се върнем три години назад и видим първоначалните реакции, които са насочени срещу едно подобно оспорване на многовековността и отколешността на тази традиция, видим напълно измислените истории за нейното минало, тогава защитниците на обичая заставаха на позицията за неговата моговековност и отколешност. Постепенно обаче през последната година се забелязва промяна на аргументацията и тя звучи точно по този начин – дори и да не е многовековно, дори да е само на няколко десетилетия, дори и да е възникнало като обичай през десетилетията, които ние помним, какво лошо има в това да се създават нови традиции. Няма какво да добавя по тази линия.

 

 

Много от фестивалите, които се организират – на плодородието, на питката и т.н., това са нови традиции и обичаи. Не възразявам и мисля, че е хубаво да се утвърждават такива нови празници на местно равнище и включително от местната власт, които да карат хората да се събират, да представят това, което народната култура на съвремието създава. В някакъв смисъл един подобен подход дори следва моделите на развитие на националната култура и в рамките на днешна Европа. Не виждам проблем тук.

 

Проблемът е единствено в посланието, което излъчва мъжкото хоро – то като че ли ни отдалечава първо, от възприемането на Ботев като част от една висока национална българска култура. Второ, има известно заменяне на посланията на самото християнство и на празника Богоявление с един архаичен бабаитлък, който култивира ценности, противоречащи на посоката, която нашето общество е избрало – за едно плуралистично, демократично, правово общество с уважение на правата на отделния индивид и на различните.

Което впрочем са и част от посланията, които са отпрявали хората, за които говорим – и Ботев, и не само.

 

И не само, точно така.

 

На няколко пъти говорих за бабаитлъка. В тази връзка – още в първата биография на Ботев, която Захари Стоянов пише през 1888 година, в края, когато четата се намира горе в Балкана, когато той вижда, че населението наоколо не тръгва да ги подкрепя, когато това се разминава тотално с предварителните очаквания на Ботев и другарите му за това как ще бъдат посрещнати, когато минат Дунава, има един момент, в който Стоянов описва Ботев плачещ, отчаян. Според мен тази Ботева деликатна мъжественост е нещо далеч по-симпатична, отколкото това, което се промотира чрез и през обичая на мъжкото хоро днес. Имам и дълбокото подозрение, че мъжкото хоро не извира от мотивацията и културата на потеглилите на саможертва с четата му от румънския бряг, а в него се оглежда културата и нагласата на невъстаналите и залостили портите си пред Ботев и другарите му.

 

Интервю на Илияна Маринкова