Петър Волгин: Светът отказа да харизва суверенитета си на САЩ

Свят

В едно общество има различни разделения. Например противопоставянето ляво-дясно винаги ще бъде актуално. Защото винаги ще има много богати хора – собственици на огромни компании, на акции, на парични средства, както и винаги ще има наемни работници, които ще продават труда си, за да живеят. Понеже и двете групи няма да престанат да се стремят да постигнат по-добри условия за себе си, неизбежно е да се стига до противопоставяне между тях.

Другото постоянно разделение е между либерали и консерватори. Винаги ще има хора, които ще държат на традициите и ще гледат скептично на всяко желание за модернизация. Също така винаги ще има хора, които ще смятат традициите за нещо отживяло и ще призовават за движение напред и за постоянното им осъвременяване.

Тези разграничения са съществували, съществуват и днес, ще ги има и в бъдеще. Само че най-важното противопоставяне в момента е друго. Става дума за противопоставянето между привържениците на идеята, че националната държава има правото сама да решава всички въпроси, свързани със самата нея, и привържениците на концепцията, че най-важните въпроси, както от международен, така и от вътрешен характер, трябва да бъдат решавани от наднационални институции. Именно върху това разделение се гради световната политика днес. Именно то е в основата на големите конфликти – икономически, политически, военни -, които разтърсват съвременния свят.

В единия край на спектъра са държави като САЩ и Великобритания, които казват следното: националните държави отмират, има едни международни правила, които трябва да бъдат спазвани от всички, без значение дали са полезни за националните им интереси или не. Разбира се, работата е там, че въпросните „свещени“ международни правила облагодетелстват именно страни като САЩ и Великобритания, но този въпрос, разбираемо, не се засяга особено. Важното е всички останали да бъдат убедени, ако може с добра дума, а ако се наложи и с по-силови аргументи, че е време категорично да се откажат от националния си суверенитет и безкритично да приемат всяко нареждане, което идва от наднационалните институции.

На другия край на този кливидж, както биха се изразили англоговорящите /cleavage – разделение, разцепване/ са страни като Русия, Китай, Индия, Иран. Техните ръководители смятат, че националните държави вече са се отказали от твърде много свои прерогативи и е крайно време да започнат да защитават отново преди всичко своите интереси, а не някакви общи и доста често твърде неясни „международни ценности“. Противопоставянето между тези две групи държави има най-различни измерения, като войната в Украйна е най-яркото проявление.

Веднага след разпада на СССР през 1991 г. започна превръщането на тази бивша съветска република в „анти-Русия“. Това се извършваше с непрестанна любезна подкрепа на ръководените от САЩ международни институции. Крайната цел беше Украйна да стане предният пост на евроатлантическия свят срещу Руската федерация. През 90-те години на миналия век Русия безмълвно и безропотно понасяше тази стратегия. Просто тогава беше твърде немощна, за да се противопостави на трансформирането на Украйна в стопроцентово антируска държава. През тези години, съвсем логично, най-точното физическо въплъщение на Руската федерация беше тотално неадекватният и алкохолизиран президент Борис Елцин. Нещата там коренно се промениха след идването на власт на Владимир Путин и особено след като той осъзна, че евроатлантическият свят никога няма да приеме Русия като равен на себе си партньор. А в началото на своето управление президентът Путин се стремеше именно към това. Той изобщо не възнамеряваше да къса връзките на страната си със Запада. Тъкмо обратното, искаше да ги задълбочи, само че с едно условие. И то беше, че въпросният Запад трябва да престане да се отнася с Русия като с изостанала и провалена държава. Че трябва да престане да я поучава и да общува с нея като равен с равен. Едва когато руският управляващ елит, олицетворяван от Путин, осъзна, че това никога няма да се случи, че евроатлантическият свят ще харесва Русия само когато е слаба, а когато започне да възвръща силите си, ще почне да я атакува, нещата се обърнаха и противопоставянето между Руската федерация и евроатлантическият свят се засили.

Благодарение на предизвикателството, което отправи както към американската хегемония, така и към наднационалните институции, Русия се превърне в пример за подражание за всички останали държави, които искаха повече национална независимост и по-малко съобразяване с идващите отвън указания. Пък и колкото повече расте икономическата мощ на една държава, толкова повече тя придобива самочувствие и отказва да се съобразява с желанията, а още по-малко с капризите на американския хегемон и дирижираните от него наднационални институции. Примерът на Китай е особено показателен в това отношение. Там симбиозата между еднопартийно управление и пазарни икономически отношения доведе до небивал разцвет. И ако в началото на този процес Китай беше неразривно свързан със САЩ и създаваше впечатление, че никога няма да излезе от подчинената си позиция, впоследствие се случи точно обратното. Китай не само се отказа от ролята на подчинен, а отправи директно предизвикателство към монопола на хегемона. Засега това се отнася само до икономическата сфера, но никой не би могъл да каже докъде ще се развият китайските амбиции.

Разбира се, има и други държави, които дават ясна заявка, че не искат да бъдат част от миманса и послушно да изпълняват указанията, спускани от наднационалните институции. Страни като Бразилия, Индия, Турция всяка в различна степен открито декларират, че работят преди всичко за защитата на собствените си национални интереси, а не са просто послушни изпълнители на волята на чуждестранните центрове на влияние. Някой веднага ще каже: ама това са огромни държави, с мощни икономики и армии, могат да си позволят независимо поведение. Няма смисъл да се сравняваме с тях и да искаме от нашите управляващи да се държат по подобен начин. Добре, тогава да погледнем една друга държава – Унгария. Населението ѝ е малко по-голямо от българското – 9,7 милиона, а територията ѝ е по-малка от българската – 93 096 кв. км. А какво да кажем за Словакия? И населението на тази държава е по-малобройно от българското – почти 5,5 милиона души, и територията ѝ е по-малка – 49 035 кв. кв. Но независимо от това правителствата на Унгария и на Словакия се държат много по-независимо от българското, а техните премиери Виктор Орбан и Робърт Фицо изобщо не се притесняват да заявят, че нямат никакво намерение да се вписват в глобалистката „адженда“, че ще се грижат преди всичко за националните си интереси, без изобщо да се съобразяват с чуждите желания.

Наскоро парламентарните избори в Нидерландия бяха спечелени от Партията на свободата, която никой анализатор не сочеше като вероятен победител в навечерието на вота. Партията на Герд Вилдерс категорично победи ляво-зелената коалиция, начело на която стоеше Франц Тимерманс, заемал два пъти поста вицепрезидент на Европейската комисия. Имаше нещо дълбоко символично в този резултат. Привържениците на националния суверенитет спечелиха срещу почитателите на идеята за върховенство на международните институции във всяко отношение.

Разбира се, това основно идеологическо разделение между привържениците на идеята за максимален национален суверенитет и на тази за най-важна роля на наднационалните институции действа не само в отношенията между различните държави. То е и главен разграничителен белег вътре в самите държави. И особено силно се вижда това именно в доскорошната държава хегемон – САЩ. От едната страна там са Демократическата партия и администрацията на Белия дом, които настояват Съединените щати и подвластните им наднационални институции да налагат своята воля по целия свят. Физическото въплъщение на тази група е все по-неадекватно изглеждащият президент Джо Байдън. На срещуположния край на спектъра е основната част от Републиканската партия, както и всички онези, които смятат, че САЩ трябва да се грижат преди всичко за своите национални интереси и веднъж завинаги да зарежат скъпоструващата и влияещата все по-зле на имиджа им роля на „световен полицай“. Доналд Тръмп е главният изразител на тези настроения. Явно все повече американци разсъждават по този начин, защото най-новите проучвания на общественото мнениев САЩ показват, че ако на президентските избори се явят Тръмп и Байдън, победата със сигурност ще отида при първия.

Вероятно именно затова страхът от евентуална победа на Тръмп е толкова голям, а противниците му правят всичко възможно това да не стане. Най-популярната стратегия в това отношение е да го му попречат изобщо да се яви на изборите. За целта използват Четиринайстата поправка в американската конституция, която е приета през 1868 г. и която забранява на лица, участвали в бунтовнически действия, да се кандидатират за официални държавни длъжности. Юристите са дълбоко разделени по повод основателността на подобни обвинения срещу Тръмп, но самият факт на тяхното повдигане показва, че противниците му биха използвали всякакви средства, за да не повторят грешката си от 2016 г., а именно да допуснат той да стане президент. Колкото повече формални пречки измислят сега управляващите в Америка, за да попречат на Доналд Тръмп изобщо да стигне до изборите, толкова по-ярко личи техният страх. Ако бяха спокойни за победата си, нямаше да стигат до подобни абсурдни действия в паниката си, нали?

 

В случая личността на бившия президент не е най-важна в случая. По-съществени са идеите и силите, които неговата фигура олицетворява. Става дума за всички онези, които вече категорично отказват да се съобразяват с нарежданията идващи от видимите, а и не толкова видими наднационални центрове на власт. Става дума за хората, които смятат, за най-важните въпроси за всяка държава трябва да бъдат решавани от легитимно избраните национални законодателни и изпълнителни органи, а не от анонимните чиновници в Брюксел, Страсбург или където и да било другаде по света.

А как стои в България въпросът с разделението между привържениците на идеята за силен национален суверенитет и тези, които вярват в изначалната правота на наднационалните институции? Управляващата коалиция ГЕРБ-ПП-ДБ-ДПС е идеалното въплъщение на вярата, че националното правителство трябва да се откаже от всякаква самостоятелност и че единственото, което трябва да прави, е послушно да изпълнява решенията, идващи от Брюксел и Вашингтон. Този безапелационен отказ от национален суверенитет се нарича евроатлантизъм, като изповядването му се смята за задължително за всеки, който има намерението да участва в управлението на страната. На точно обратната позиция са политическите формации, които смятат, че съобразяването със съюзническите задължения, които имаме като членове на ЕС и НАТО, изобщо не означава отричане на националния суверенитет. Тъкмо обратното. Нищо не пречи да членуваш в тези организации и заедно с това твърдо да защитаваш интересите на страната си. От значимите формации на такава позиция са БСП и особено категорично „Възраждане“. Проблемът при Социалистическата партия е, че през последните десетилетия тя активно участваше във всички процеси по отказ от национален суверенитет. И това няма как да бъде забравено, независимо от опитите на настоящото партийно ръководство да се представя като твърд защитник на националните интереси.

В това отношение „Възраждане“ стои много по-автентично от БСП. Най-малкото защото партията никога не е участвала в действия по предоставяне на националния суверенитет на наднационални институции. Според някои анализатори именно твърдата суверенистка позиция на „Възраждане“ по този въпрос ще бъде основната пречка пред едно бъдещо участие на формацията в управлението на страната. Никога няма да бъде позволено на партия от този тип да управлява – постоянно повтарят специалистите по евроатлантизъм. Да, в държава, която напълно се е отказала от своята независимост и е делегирала всичките са правомощия на чужди центрове на влияние, няма как да бъде позволено на партии като „Възраждане“ да влизат в управлението.

Работата обаче е там, че този свят, където всичко и всички се подчиняват на наднационални институции вече съвсем не изглежда толкова безалтернативен. Все по-ясно изразена и все по-влиятелна става идеологическата концепция, според която правото на отделните държави сами да решават въпроси, които най-силно ги засягат, е неотменимо. Да, днешните български управляващи са натикали страната ни в лагера на едноизмерните и неотличаващи се с остър ум и самостоятелно мислене глобалисти. Само че, както добре се вижда, този тип васално мислене става все по-непопулярен. Вероятно ще дойде момент, и той няма да е особено далечен, когато и в България ще бъде проява на лош вкус да загърбваш интересите на страната си в имено на някакви фалшиви евроатлантически ценности.

Източник Поглед.Инфо

 

loading...

Tagged

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *