Проф. Александър Маринов е политолог, председател на Стратегическия съвет при президента Румен Радев. Маринов даде интервю за „Фокус”:
– „Боянски ливади“ или градивна критика взе да отправя президентът към премиера? Къде започнаха все повече да се разминават позициите на президента Радев и премиера Петков, проф. Маринов?
– Това, което досега е известно, е оповестено. Не бих казал, че има разминаване в позициите, има констатирани известни различния – въпрос на нюанс в изразяването.
– Как можем да определим критиките на президента към премиера? Някои ги нарекоха „Боянски ливади“, аз бих казала предвестник на „Боянски ливади“, за други това е градивна критика.
– „Боянските ливади“ не бяха ли градивна критика? Аз смятам, че бяха за времето си.
– И доведоха до падане на правителството.
– Доведоха до падането на правителството, защото то не се вразуми, и разбира се, не само заради забележките и критиките на покойния д-р Желю Желев (1935-2015), но и заради други грешки. Между другото, това е предназначението на всяка критика – не толкова да уязви, а да предпази или да доведе до корекция на грешките, особено когато е от добронамерена страна. Ясно е, че президентът е добронамерен към правителството, той не враждува с правителството.
– А как президентът оценява работата на правителството, защото взе да се забелязва, че той се дистанцира от него и от работата му?
– Първо, нека напомня, че аз не съм говорител на президента и не мога да правя заявления от негово име. Смятам, че ако става дума за оценка на работата и на резултатите, си струва да се изчака поне този общоприет конвенционален срок от 100 дни. Това е нормално. За да се даде известно време на новото правителство да приложи своите идеи, да подготви своите инструменти.
Но в случая става дума по-скоро, според мен, за критични бележки към начина на работа, към стила, ако искате. Разбира се, има неща, които са въпрос на преценка на всеки управленски субект, но има неща, които според мен, си струва да се имат предвид. И повтарям, че тази критика е доброжелателна, за да не се повтарят вече наблюдавани слабости и грешки.
В политиката, в държавното управление има един феномен или някои го наричат синдром на илюзията за контрол – когато си на власт, когато имаш формалните лостове в ръцете си, започваш да придобиваш усещането, че всичко можеш да постигнеш, че държиш кормилото и накъдето го завъртиш, натам отива колата на властта. Само че неслучайно това се нарича илюзия, и именно тук има, според мен, реминисценции към познати неща. Например, мен лично леко ме безпокои ситуацията, в която министър-председателят е казвал: „До дни ще има обвинения“. Аз не смятам, че министър-председателят е човекът, който предвижда или разпорежда обвинения.
Той би трябвало да прави политически заявления на базата на свършените факти. Това е мое мнение, разбира се. Съвсем нормално е, никой не е непогрешим, още повече в такава трудна ситуация. Така че президентът просто предупреждава за някои възможни отрицателни страни на избрания начин на действие.
Що се отнася до Република Северна Македония, той там беше пределно ясен, аз няма какво да разяснявам по тази тема – то се вижда, че е така. Всеки може да подбира някакъв свой специфичен начин, стил, но в това отношение поне имаме една рамкова позиция, потвърдена от всички институции, и тя трябва да се спазва, включително от новите моменти. Новите похвати, които се прилагат, не бива да поставят под съмнение същността на тази позиция.
– От това, което казахте, възникнаха няколко въпроса. Ще започна по ред. Зная, че вие не сте говорител на президента, но все пак прави впечатление, че атаките към премиера сякаш зачестиха, а и вие сам извадихте такъв акцент със смяната на директора на „Булгаргаз“ и засилените обвинения към него.
Известно е, че той се брои като човек на президента, като човек, подкрепен поне от него и е бил министър в един от служебните кабинети. Затова не тръгва ли някакво разчистване на сметки въз основа на кадрови промени? Питам ви и като политолог: какво е мнението ви?
– Нека да изясним някои неща. Първо, в публичното пространство се носят най-различни предположения, в това число кой чий човек е. Няма никакви основания да се смята, да се приписва, да се счита бившият шеф на „Булгаргаз“ за човек от обкръжението или от приближените на президента. Това, че е бил министър в служебното правителство преди 5 години, не е аргумент. Знаете, че доста хора бяха министри, пък не всички очевидно са близки на президента.
Второ, аз искам все пак да уточня, че моето мнение относно цитираното изказване на премиера не засяга отстраняването на ръководството на „Булгаргаз“, а засяга този тип аргументация. Повтарям – смятам, че политиците не бива да боравят с речника на магистратите или на служителите в органите на сигурността и обществения ред. Това не е политическо говорене.
И не смятам, че критиките са зачистили. Те са 2-3 неща, които са казани, но някои привиждат тук някаква канонада или лавина от упреци – нищо подобно. Става дума за конкретни неща. Ако има други конкретни ситуации или действия, които пораждат възражения, съвсем нормално е да има критики.
Нека да припомня, че и при встъпването в длъжност на правителството, и при полагането на клетвата от президента, той няколко пъти неслучайно повтори, че ще бъде критичен към всяко правителство, не само към това, към всяко, което ще работи по времето на мандата му.
– Вие като наблюдавате действията на правителството, как се справя то? Защото отстрани за нас се създава впечатление за хаос, за липса на координация, за самоцелни действия.
– Всякакви критики могат да се отправят и сигурно една част от тях имат основание. Но ако се върнем назад към предишни правителства, ще видим, че в началото на тяхната работа, особено когато става дума за такива сложни коалиционни формации, те са създавали такива впечатления или са давали такива основания. Това е смисълът да изчакаме, защото е ясно, че всяко едно начало в такава ситуация е трудно.
Затова са нужни 100-те дни условно казано, за да видим дали постепенно новото управление ще преодолее тези бих казал естествени слабости и трудности и ще поеме по-уверено по своя път. Затова не бива да се бърза с категоричните обобщения. А иначе, да, има такива впечатления, има такива факти, които подсказват за подобни слабости. Да се надяваме, че правителството ще отстрани.
– На 1 февруари президентът Радев отдаде почит пред паметта на жертвите на комунизма на мемориала до НДК. За хората, които са от семейства, пострадали най-меко казано от комунистическата диктатура, това направи изключително силно впечатление. Но президентът беше подложен на остри критики в органа на БСП вестник „Дума“.
– Да ви кажа, той беше подложен на критики от различни страни. Така, малко като в анекдота за заека, който дали е с шапка или без шапка, все ще го бият. Аз смятам, че жертвите на всяка диктатура, на всеки недемократичен режим трябва да бъдат почитани. В това отношение мога да ви кажа, че за мен е най-лесно, защото в моето семейство, в моя род има пострадали от комунистическия и отпреди него режими.
Пострадали е меко казано. Така че аз лично смятам, че и президентът поддържа тази линия, че всички невинни жертви трябва да бъдат уважени, паметта им трябва да бъде уважена.
Разбира се, че има крайни гледни точки, още повече, че някои от тези крайни гледни точки са конюнктурни, защото обслужват други политически цели, други настроения и т.н. Аз лично смятам, че трябва да се отнасяме с уважение към историята си и да се учим от нея, обаче цялата, не избирателно и не на части от нея. Това е, според мен, една от солидните гаранции, че ще вървим напред.
– Защо не може да се постигне толкова години национално помирение? Защо и до ден-днешен оставаме разделени – жертвите на едни срещу жертвите на други?
– Ние наистина сме много разделени, но основната причина не е в историята. Липсата на сериозно, да кажем дори мъдро отношение към историята е причина за други проблеми, но не е основната причина за разделението или поне не е в такава степен, както преди 30 или преди 20 години. Според мен, основният проблем е в това, че аз неслучайно използвах израза „мъдро и смирено отношение към историята“, историята не бива да се използва за текущи политически цели. Случи ли се това, това винаги разделя, няма как да не разделя.
Големият проблем, който е проблем и на историята, и на отношението към историята, и на настоящето, това е двойният аршин. Трябва да мерим с един и същи аршин, и тогава вероятно нещата ще се нормализират.
Нека напомня, че има примери с други общества, които ни бяха давани за пример за помирение, за сериозен, мъдър прочит на историята, където нещата пак се разровиха, ако мога така да се изразя. Достатъчно е да дадем пример с Испания – колко време е минало след гражданската война, смяташе се, че това, че почиват заедно останките на жертвите от двете страни на конфликта е израз на помирение.
Знаете, че през последните години тази тема беше отново повдигната, дори бяха ексхумирани останките на бившия испански диктатор. Така че няма гаранции, че миналото няма да се завърне, особено когато се превърне в залог на текущата политика.
– При нас миналото как се завръща?
– При нас миналото се завръща под формата на ненаучени, неосмислени поуки. Това е най-важното и това е за мен ключът за отношението към историята. Не да се каже кой е прав, кой е крив, а по-скоро къде сме сбъркали и как да избегнем повтарянето на тази грешка. Независимо от всички, дори и непримирими различия в позициите в политическо отношение, една нация трябва да намери начин да съществува заедно, да работи заедно, да върви напред заедно, да се подпомагат различните среди. А виждате колко е трудно това нещо понякога.
Познавам хора, които наистина са понесли много големи жертви в миналото, и които не бият непрекъснато тъпана на омразата, напротив – много смирени са. Не са озлобени и не търсят реванш. Това не значи, че се примиряват, не означава, че приемат безкритично какво е било, но не търсят реванш. Това е въпрос и на възпитание, на образование.
Трябва да се отнасяме много внимателно и мъдро към историята, защото всеки опит тя да бъде пренаписана, независимо от подбудите, води до лоши последици. И се затваря кръгът, защото след това пък друг някой решава да пренаписва, и това внушава едно недоверие към историята, към всички, които се занимават с нея и най-вече към поуките, които тя ни дава.
– Като говорим за историята, илюстрация за нежеланието и невъзможността тя да бъде прочетена е и последната реакция от Северна Македония – нейният премиер Ковачевски е отказал на Кирил Петков заедно да поднесат венци на Паметника на Гоце Делчев.
Има безспорно дипломатическо извинение – в последния момент македонският премиер с външния му министър Османи са решили да пътуват за Брюксел. И понеже македонската културна министърка ще води честванията от тяхна страна, българският премиер е счел за най-разумно и той да не участва и да пътува с президента до Благоевград. Ето ви начин на четене на историята. Смислен ли е?
– Да, разбира се. В случая аз не твърдя, че не е имало грешки от българска страна през годините, но в случая трябва да бъдем реалисти от гледна точка на вътрешната ситуация в Република Северна Македония. Да не говорим за текущото съотношение на силите. Сегашното правителство има твърде крехка подкрепа, за да наложи една политическа линия, която да следва последователно тази посока.
Вие си спомняте, дори по времето на подписването на договора между Гърция и Македония, тогава Груевски имаше къде-къде по-силни позиции и въпреки всичко, там винаги нещата се свеждат до някаква експлоатация по линията управляващи-опозиция. Опозицията е очевидно силно деструктивна в това отношение, вероятно защото смята, че ще извлече политически дивиденти.
Аз смятам, че е въпрос на време, на търпение и тук трябва ние да отстояваме нашата позиция, македонците да разберат, че за тях е добре да вървим по линията на един добронамерен диалог.
Ние нямаме никакви претенции към тях, които биха могли да ги разтревожат, да ги оскърбят. Опитите да се постави на една плоскост положението на българите в Македония и тази шепа от хора, които влизат в ОМО „Илинден“ в България са несъстоятелни.
Това е груба политическа грешка. Аз се учудвам, защо президентът на Македония и някои македонски политици я допускат. Това са несравними величини и колкото по-бързо те го разберат, толкова по-добре. За съжаление, те не могат да се откажат от илюзията, че могат с някакви свои странични възможности, лобистки ресурси и т.н. да ни принудят да го направим. Заблудили са се, че толкова лесно ще се огъне България и дори някой да изпитва желание в политическия елит, много трудно това може да бъде възприето. Така че те трябва да си научат урока.
Аз, откровено да ви кажа, без да смятам, че ние сме непогрешими, не виждам какво толкова ние трябва още да направим, за да им помогнем да тръгнем заедно по този път. Наистина. Не съм от безкритичните хора, но в дадения случай смятам, че България се държи съвършено приемливо, търпеливо дори бих казал – говоря за официалните власти.
Разбира се, винаги ще намерите определени крайни гледни точки, но официалните власти на България според мен проявяват голямо търпение към тези екстравагантни действия на нашите западни съседи.
– Скопие поиска спиране на работата на Историческата комисия за две години. Това не говори ли за опит за налагане на някаква нова тенденция? Т.е. историята настрана, решаваме там някакви други въпроси, тръгваме за преговори за членство, пък по време на преговорите – я камилата, я камиларят. Може би така си мислят в Скопие.
– Може би си мислят, че ще ни надхитрят, ще ни забаламосат. Не мога да ви кажа. Аз не смятам, че работата на Историческата комисия изчерпва нашите междудържавни отношения, отношенията между обществата ни, но няма как да се замрази тази работа.
Няма как, защото тя, без да е решаваща, все пак засяга изключително важни аспекти. Никой няма намерение в България, никой сериозен политик или общественик няма намерение да прави компромиси с отношението към историята. Така че може би е правилно на работата на тази комисия да не се придава такова драматично значение, в смисъл да не се използва всеки конкретен случай като casus belli, като причина да се дрънкат оръжията…
– Но пък да се замрази за две години?
– Е, това е несериозно според мен и това са някакви опити, маневри – силно казано. Няма как да стане така. Просто колкото по-бързо те го разберат, толкова по-добре.
– И от Македония – да си се върнем пак към България. В крайна сметка можем ли да кажем – вие виждате ли опити президентът да се разграничава от правителството и особено от премиера и от финансовия министър?
– Нека да конкретизираме нещата по следния начин. Тук не става въпрос за разграничаване от хора. Ако има разграничаване, респективно подкрепа, това ще бъде изключително по отношение на политики, на управленски решения, защото отношенията не са лични, както и не бяха лични по времето на управлението на ГЕРБ.
Какво означава да се разграничава? По принцип те са различни – това е съвършено ясно. Не става дума за някакво служебно правителство, назначено от президента. Това е коалиционно правителство, не е избрано от президента, то е достатъчно самостоятелно и няма как да се говори за някаква еманципация. Еманципацията се е случила в момента, когато те са били избрани от парламента, преди това са спечелили изборите и толкова. А оттам насетне различията могат да имат различни степени. Аз се надявам, че няма да се стигне до ситуацията, в която преди няколко години президентът официално обяви, че сваля доверието си от правителството тогава на Бойко Борисов.
– Изпреварихте въпроса ми, точно това щях да ви попитам. Дали няма да се стигне и дотам?
– Надявам се, че няма да се стига. Поне засега не виждам основание да смятаме, че това ново правителство ще върши нещата, които принудиха президентът да заеме такава категорична позиция. А иначе различия ще има – това е съвършено нормално. Може да има и по-остри критики. От никой не е гарантирано това, зависи какво се случва.
Но все пак е важно институциите да си говорят, да търсят, когато се налага, особено когато го изисква Конституцията, да търсят заедно решение и да започне да върви напред цялата управленска система.
– Какво е вашето впечатление – работи ли конструктивно парламентът, изобщо работи ли? Защото отстрани погледнато, сякаш не са се засилили особено към активна парламентарна и най-вече законотворческа дейност.
– Моето мнение е, че, за да се укрепи, да постига резултати правителството, то трябва да разчита на солидна парламентарна подкрепа, на много сериозна работа, свършена в парламента. И от тази гледна точка, аз съм обезпокоен не само от бавното завъртане на законодателната машина, не само от това, че мнозинството понякога се огъва под натиска и да не кажа саботажа на опозицията.
Констатирам, например, че има известно неравномерно разпределение на усилията в отделните елементи на парламентарното мнозинство. Общо взето, по-голямата тежест пада върху най-голямата партия – това може би донякъде е обяснимо, но все пак, ако сравним с правителството, там всеки един министър от всяка една квота се старае да се изяви и да покаже какво постига. Респективно неговата партия, която го е излъчила. А в парламента ми прави впечатление, че в някои групи депутати, които са доста по-опитни, имат зад гърба си два, три, че и повече парламента, нещо се спотайват.
Ще ви дам само един пример. Спомнете си, когато БСП беше в опозиция, да не кажем колко активен беше днешният ръководител на парламентарната група на БСП. Не ги чуваме сега. В групата на БСП, макар че е малобройна вече, има опитни парламентаристи. Но тук може би единственото изключение е Кристиан Вигенин, но той е заместник-председател на парламента и на него му се налага да върши работа, да действа, да заема позиция.
Парламентарното мнозинство трябва да бъде тази солидна, здрава основа, върху която правителството може да стъпи, за да е стабилно. Но това засега се случва трудно. Да не говорим, че наблюдаваме неща, които би трябвало вече да са преодолени. Само си спомнете и президентът, и други критици на предишната власт колко пъти посочваха за този порочен подход – чрез промени в един закон, при това не много свързан с материята, да се направят изменения в други закони.
Трябва да се работи по-енергично, ако трябва, да се съветват с по-опитни парламентаристи, експерти и да не повтарят тези грешки. Това не е самоцелно, това не е изсмукана от пръстите критика, просто така не бива да се прави, или поне само при много редки изключения. Аз се надявам, че това парламентарно мнозинство ще се укрепи, ще се стабилизира, ще заработи по-активно. Няма време, чак толкова много време да се учат. За съжаление е така.
– И на финала не мога да не ви попитам, проф. Маринов, би било непростимо – изкушен ли е президентът от президентска или полупрезидентска република?
– Ами, ние всеки път обсъждаме с вас този въпрос.
– И аз всеки път ви питам, защото във времето от едно до друго интервю излизат постоянно публикации в една или друга такава посока.
– Да ви кажа, тук има криза в жанра, както би казал класикът. Няма, разбира се, и няма нито едно доказателство за подобни намерения от гледна точка на изявленията, на материалите, които се подготвят от президентството, проектът за промени в Конституцията. Няма нужда президентът от разширяване на правомощията, а камо ли да говорим за президентска или полупрезидентска република.
Освен всичко останало президентът Радев е реалист. Той много добре вижда, какво е възможно и дори от тази гледна точка само ние много добре разбираме, че няма условия в България сега за такава генерална промяна на формата на държавно управление. Не си струва да се говори за това нещо, защото няма нито заинтересовани страни, няма желаещи, няма и условия. Защо тогава трябва непрекъснато да се измислят някакви такива сюжети? Сигурно могат да се измислят и други оригинални, да не използвам по-силна дума, сюжети, но това не е въпросът.
Според мен президентът има друг ресурс. Той няма нужда от разширяване на правомощията. Той има много голям авторитет и възможности за влияние, които бяха изградени през последните години. Това е голям, ценен капитал. Той трябва да се отстоява и да се разширява, но не както се разширяват правомощията, а с постижения. И между другото, би трябвало да разбират и другите институции, че партньорството с президента им носи плюсове. Разбирателството, подкрепата на президента е един допълнителен актив, ако мога така да се изразя, в тези много трудни времена, защото времената са трудни за хората, които управляват.
Даже ако трябва още малко да си позволя да ги критикувам, да си призная, имам усещането, че някои от лицата в новото управление като че ли още не си дават сметка за цялата сериозност на положението и на задачите, които стоят пред тях.
– И ние имаме това усещане.
– Не казвам, че трябва да са препарирани от страх, че трябва да треперят.
– Не, трябва да работят компетентно.
– Но мисля, че трябва да стане ясно, че много трудни задачи ги чакат и тези трудни задачи могат да бъдат решени успешно при определени предпоставки. Самочувствието е много хубаво нещо. За щастие, в това управление има доста хора, които имат основание за самочувствие на базата на това, което са постигнали до момента в живота си, но политиката, управлението на държавата е нещо малко по-различно.
Никой не ги упреква за това, че нямат достатъчно опит, но трябва да се ориентират в ситуацията, защото наистина тя е сложна. Понякога решенията, които изглеждат лесни, не са препоръчителни – така да се изразя, по-меко.
Цоня Събчева/“Фокус“
