САЩ трябва да обмислят начини за прекратяване на огъня в Близкия Изток, преди да се натъкнат на друг сложен широкомащабен конфликт, съветва полковник Дъглас Макгрекър в статия за изданието The American Conservative, цитиран от „Фокус“.
Ограничената война като форма на бой предвижда умишлено ограничаване при прилагането на сила и се стреми към постигането на военнополитически цели, които изключват унищожението.
В Украйна всички страни споделяха интерес да се избегне използването на ядрени оръжия и противно на западния наратив, целите на Москва вероятно бяха ограничени до унищожаването на враждебните украински сили („денацификация“) и създаването на неутрална украинска държава.
В Близкия Изток ситуацията е съвсем различна. Когато ХАМАС атакува силно укрепената граница на Израел призори на 7 октомври, първата вълна от близо хиляда бойци напредна под прикритието на ракетен огън, движейки се на мотоциклети, пикапи, парапланери и моторни лодки, като по този начин изненадаха израелските сили.
Високопоставеният служител на ХАМАС Али Барака заяви в интервю на 8 октомври: „Ние ги накарахме да повярват, че ХАМАС е зает с вътрешните работи на Газа, че възнамерява да се съсредоточи върху 2,5-те милиона палестинци и напълно се е отказал от съпротивата“.
През следващите дни 3000 бойци, включително неопределен брой от „Ислямски джихад“, проникнаха в Израел, убивайки най-малко 1300 израелци и ранявайки други 3500. Последвалите трансгранични нападения на израелските военни в Газа разкриха, че някои от отвлечените израелци са били екзекутирани веднага след пристигането си в анклава.
Бързината, координацията и ефективността на операцията на ХАМАС шокира дори военните, но ужасяващите последици за израелското население не бива да учудват никого. ХАМАС съществува с една единствена цел: да тероризира и убива евреи и да унищожи Израел като държава.
В отговор израелският премиер Бенямин Нетаняху обяви война и мобилизира 360 000 резервисти, сформирайки армия от между 470 000 и 500 000 души.
По всичко личи, че Нетаняху е решен да даде предметен урок, който ще се помни дълго време: той възнамерява да смаже ХАМАС в Ивицата Газа, така че палестинците дори да не споменават вече за варианта „две държави за два народа“.
След опустошителни въздушни бомбардировки, Газа е изправена пред битка до пълно унищожение. Единственият въпрос е чие ще бъде то.
Гневът на Израел е оправдан и споделян от много американци. Подобно на израелците, американците гледат на тероризма през призмата на борбата с пиратството от XIX век: „Няма прошка, нито милост“.
В условията на тотална война Женевската конвенция не се прилага за терористичните сили на ХАМАС. Но колко дълго Израелските отбранителни сили могат да водят тотална война, лишавайки арабското население на Ивицата Газа от храна и вода?
В крайна сметка това е изпълнено с рискове за огромна хуманитарна катастрофа, която няма да слезе от медиите в продължение на много години и ще създаде негативен образ на замесените.
И възможно ли е да се унищожи ХАМАС и неговото ръководство, без да се убиват безброй цивилни, които може би мразят израелците, но нямат нищо общо с групировката? И ако ЦАХАЛ затъне в безкрайна сухопътна операция в Газа, няма ли това да е наливане на вода в мелницата на терористите, тъй като невинни хора неизбежно ще загинат в градските битки? Не е ли зловещ знак, че ХАМАС призовава жителите на Северна Газа да не напускат руините на домовете си?
Американците подкрепят Израел, но мнозина се съмняват, че клането на арабите в Ивицата Газа по някакъв начин ще реши проблема със сигурността на Израел.
Американците също имат съмнения относно ултранационалистичните израелски служители, министъра на финансите Бецалел Смотрич и министъра на вътрешната сигурност Итамар Бен-Гвир. Мнозина смятат, че тези хора подбуждат еврейски екстремисти и им дават свобода на действие.
Тези въпроси и опасения обясняват защо Израел бърза да премести войната в Ивицата Газа. Ако Русия дойде да помогне на Египет и Турция да създадат хуманитарен коридор, руски и турски войски ще бъдат в Ивицата Газа, за да наблюдават разпределението на хуманитарната помощ.
Затова е важно Израел да започне, преди да дойдат руснаците, турците и египтяните.
Днешният Близък Изток обаче не е същият, какъвто беше през 1973 година. Технологията промени начина, по който водим война, но по-важното е, че промени държавите и обществата в ислямския свят.
Египет, Сирия, Ирак, Ливан, Иран и Турция са различни по характер от това, което са представлявали в миналото. Нито една от граничещите с Израел държави няма да толерира мощен приток на арабски бежанци и създаване на палестинска диаспора. Европейците имат още по-малко желание да ги приемат.
Лидерите на Иран вече призоваха ислямските и арабските страни да формират обединен фронт срещу Израел, но влиянието на Техеран по тези въпроси е много по-скромно, отколкото смятат повечето американци.
Военната мощ на Иран до голяма степен е ограничена до прокси милиции като „Хизбула“, която си сътрудничи с Корпуса на гвардейците на ислямската революция. Иран просто не може да изпрати висококачествени конвенционални въоръжени сили на фронта.
Освен това Техеран знае, че използването на балистични ракети в театъра на военните действия срещу Израел почти сигурно ще доведе до ядрен ответен удар.
Правителствата на Египет, Ирак, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Ливан вероятно са против тотална война с Израел, но гневното население може да ги принуди към такава. Социалните медии са пълни с видеоклипове от целия Близък Изток на ликуващи хора, които развяват палестински знамена и флагове на ХАМАС, танцуват и пеят по улиците.
Турският президент Реджеп Тайип Ердоган предложи да действа като посредник между ХАМАС и Израел, но самият той предупреди, че войната няма да приключи „след седмица или две“.
В същото време Турция с население от над 80 милиона души е единствената страна в региона с достатъчно развита и мощна армия и сплотено общество, за да поведе сунитските арабски държави в конфронтацията с Израел.
В една регионална война Турция ще може да изпрати голяма армия и военновъздушни сили с модерни оръжия, както и дисциплинирани и решителни бойци.
Перспективата за създаване на регионален сунитски съюз под ръководството на Анкара с катарски пари обещава на ЦАХАЛ широкомащабна и високотехнологична война, на каквато са били свидетели само няколко израелски командири.
Уви, регионът не е далеч от ситуацията, описана от британския министър-председател Рамзи Макдоналд, който заема поста през 1924 година и отново от 1929 до 1931 година:
„Ние насърчихме арабското въстание срещу Турция, като им обещахме национално кралство от провинциите на Османската империя, включително Палестина.
В същото време ние убедихме евреите да ни помогнат, обещавайки им Палестина на тяхно разположение. В същото време, ние тайно сключихме споразумение с Франция за разделянето на територията, което те самите наредиха на нашия генерал-губернатор на Египет да обещае на арабите. Тази история е пълна с груба двойна игра и не можем да избегнем порицанието, което изглежда най-подходящия резултат“.
И евреите, и мюсюлманите продължават да живеят в сблъсъка на цивилизациите, който определя Ерусалим след Първата световна война.
Вашингтон със своята военноморска мощ със сигурност е готов да влезе в конфликта, ако той ескалира, но дори американските войски няма да го спрат.
Въпреки че е болезнено за вашингтонския елит да осъзнае, администрацията на президента Джо Байдън трябва да обмисли да поеме инициативата за прекратяване на огъня, дори ако това означава да работи с турците, египтяните и руснаците за доставяне на хуманитарна помощ.
В Украйна Вашингтон подцени решимостта и военната мощ на Русия. Не трябва да повтаряме тази грешка, като подценяваме кумулативния потенциал на регионален мюсюлмански съюз, който може да застраши самото съществуване на Израел.
Точно както не трябва да се отхвърля перспективата, че Израел може да свърши също толкова катастрофално, колкото Украйна.
