Не е необходимо човек да следи социологическите проучвания, за да си представи общата картина с вота за „Има такъв народ“. Това бяха гласове, които бяха набавени от няколко ключови източника.
Първото преливане към Слави дойде от най-голямата партия, тази на негласуващите; онзи безценен ресурс, търсен от всички нови формации. Референдумът, „Системата ни убива“, фейсбук статусите и протестите бяха достатъчни за Трифонов, за да си набави поне няколко стотин хиляди гласа от огромните пасивни мнозинства.
Към това – вотът зад граница, който най-сетне се материализира в по-високи нива на участие в изборите.
Другите гласове, които се преляха към него, бяха по равно разпределени от старите партии. Отлив от БСП към Трифонов, отлив от самия ГЕРБ при хора, най-сетне видели, че харизмата на Борисов се превърна в карикатура, сериозен отлив и от патриотичните формации – ВМРО, НФСБ и Воля захраниха „Има такъв народ“ със солиден брой привърженици. Може би и административният страх, който обхващаше държавния сектор, също намаля; и вече не всеки от чиновническия апарат гласува по семейни причини за ГЕРБ.
Този сбор от фактори допринесе за постепенното увеличаване на гласовете за Трифонов и победата му на последните избори. Шест месеца по-късно обаче ситуацията е много различна. Въпреки че „Има такъв народ“ се появи съвсем скоро на политическата сцена, вероятно предстои първото голямо раздробяване на партията.
Причините са много – Николай Василев, Петър Илиев, липсата на каквито и да било политически идеи и визии за развитието на страната. Самата фигура на Трифонов започна да се раздвоява: преди година изглеждаше като неясна, но будеща доверие възможност, може би тъкмо заради завоалираността си. Общото настроение беше: не е много сигурно какво ще представлява този проект, но нека му се даде шанс; между мъгливото ново и потискащото старо все пак е по-добре да изберем новото.
Сега обаче настъпи друг процес: колкото повече публичният прожектор пада върху „Има такъв народ“, толкова по-ясно лъсват идеологически пробойни, както и много други, по-елементарни: да ги наречем пробойни на характера. Разликата е като между телевизионно предаване и онова, което остава зад сцената. А онова, което оставаше зад сцената на Трифонов просто нямаше нищо общо с онова, което хората виждаха в анфас.
Тошко Йорданов и Филип Станев също започнаха да губят почва под краката си. Стартираха парламентарната си дейност сравнително обещаващо, като хора, от които се очакваше да възстановят престижа на Народното събрание, но много бързо започнаха да приличат на предшествениците си.
В първите дни на парламента публиката допускаше, че вижда нещо ново. След края на 46-ото Народно събрание, обаче, усещането, че е гледала същата изтъркана драматургия, с нови актьори, се засили невероятно. Историята се повтори два пъти – и двата пъти като фарс. Затова ако преди половин година водещият въпрос беше откъде проектът „Трифонов“ може да получи гласове, сега стои противоположният – кого ще захрани с вот.
Най-общото подозрение, е че това ще бъдат патриотичните формации, само че с акцент към „Възраждане“, както вероятно и прехвърляне на гласоподаватели към БСП и „Демократична България“. Подобна съдба вероятно ще има и партията на Мая Манолова. С нея се случи нещо непредвидено – самата Манолова започна да се губи в сянката на Николай Хаджигенов и Татяна Дончева, но това не е в плюс, понеже ако някой има шанс за концентриране на по-голямо представителство около себе си, това остава Манолова.
Оттук насетне възможностите са две. Ако Кирил Петков и Асен Василев не участват на следващите избори, тогава Трифонов ще върне немалък процент от избирателите си на конкурентните му партии. Това обаче ще протече на фона на ниска избирателна активност и ако предишният парламент имаше шанс да направи коалиция срещу Борисов, то този, който предстои, като нищо ще изгуби и тази златна възможност. Прозорецът във времето се затвори. По правило, особено в авторитарни държави, е кратък.
Ако Петков и Василев обаче обявят своя формация, ще се превърнат в основни бенефициенти на гласовете на „Има такъв народ“. А ИТН ще даде още гласове на БСП, ДБ и патриотичните партии, особено „Възраждане“.
И за финал – коя беше най-голямата грешка на „Има такъв народ“? Ще я наречем така: лоялност към собствените му хора, която, противно на думите му, беше в абсолютен разрез с лоялността му към суверена. Суверенът искаше саморазправа с Борисов, а Слави направи точно обратното. Бетонира го във властта с нежеланието си да направи редовно правителство.
