След най-тежката от десетилетия година за целия свят разговаряме със социолога проф. Петър-Емил Митев за необратимите отражения на пандемията, всеобхватната политическа криза, нуждата от ново лидерство, събитията в САЩ и разместването на геополитическите баланси, предстоящите парламентарни избори в България и амбициите на българските държавници и политици.
– Проф. Митев, през октомври прогнозирахте, че най-вероятно парламентарните избори ще са пред март, и познахте. Вървим към редовен вот, независимо дали ще е на първата възможна дата – 28 март, или в рамките на следващите два месеца. Очаквате ли надигането на вълна, висока активност и силен протестен вот като продължение на лятното недоволство?
– Налични симптоми не говорят за „надигане на вълна“. Не може обаче да се изключи събитие или обстоятелства, които ще провокират силен протестен вот. Без да говорим за политическата динамика, пандемията дава възможност на правителството да греши, а на публиката – да се възмущава и протестира.
– Протестите през 2020-а разклатиха правителството, предизвикаха рокади, но не успяха да го свалят. С днешна дата стабилизира ли се вече Борисов-3? Върна ли си премиерът самочувствието, което загуби след силното гражданско недоволство?
– Борисов се стабилизира достатъчно, за да дочака редовните парламентарни избори. Видимо е възстановил самочувствието си. На телевизионния екран всяка вечер виждаме как играе Кръстника по-добре от Марлон Брандо.
– Има ли условия, при които епохата Борисов би могла да продължи, или тя безвъзвратно отминава?
– Първо трябва да дефинираме „епохата Борисов“. Според мен характерното за нея е: силно лидерство; добре дозирана демагогия; контролирана обратна връзка; утилизация на по-малки политически играчи; липса на реформи, заместени с ловко политическо маневриране.
2020 г. беляза изхабяване на демагогията, отслабена обратна връзка, бунт на „малки“ играчи с големи претенции, желание за реформи. Премиерът Борисов ловко разигра реформаторски епизод – (псевдо)проект за нова конституция. Успя в тактически, но не в стратегически план. Епохата се изчерпва. Алтернатива обаче не е очертана. Очаква ни… преход към нова епоха. Мъчителен.
– Очаквате ли големи изненади на предстоящите избори и от каква посока биха могли да дойдат те? От енигмата „Слави Трифонов“, например?
– Нека първо очертаем базата за определяне на изненадите. Очакванията са за: (а) фрагментиран парламент; (б) изравнено или близко представителство на двата основни конкурента; (в) навалица от нови играчи; (г) потвърдена резервация за мястото на ДПС. Всяко значително отклонение от този консенсусен фон може да се смята за изненада.
За Слави Трифонов беше написано толкова, че изненада може да бъде само ако не се класира. Но не бих заложил на това. Изненади са възможни поради зависимост на резултатите от избирателната активност. В момента да се конкретизират, би било гадаене на кафе.
– Да, преобладава прогнозата за фрагментиран следващ парламент и трудно съставяне на правителство. Какво може да обедини опозицията на сегашното управление освен анти-ГЕРБ настроенията?
– Опозицията може и да не се обедини. Нашите днешни прогнози странно игнорират поуката от Израел. За две години избирателите четири пъти отиват до урните, макар че има водеща партия и утвърден лидер, вярно засипан с компромати.
По принцип до обединение може да се стигне (рационално) чрез програмна идея или (емоционално) поради желание да не се разпусне новият парламент, избран на пролет, още през есента. Комбинацията би била видимост на програмен (обществено значим) устрем, зад който се крият (индивидуални) депутатски сметки. Такова обединение обещава да бъде нестабилно.
– В новогодишното си обръщение към нацията президентът Румен Радев заяви следното: „Имаме нужда от лидерство. Лидерство, което не само да изведе страната от дълбоката здравна, икономическа и социална криза и от пандемията на страха, но и да започне демонтажа на порочния управленски модел.“ Вие как тълкувате призива на държавния глава за лидерство? Дава заявка той да бъде лидерът? Или виждате и неволно признание, че и той не беше лидерът дотук?
– В обръщението на президента Радев проличава преди всичко негативизъм – подкопаване лично на премиера и игнориране на постижения на правителството. По нищо не личи, че позитивната перспектива се отнася и до лидерство на Нинова. Вие сте права, прозира и скрит подтекст, който може да се тълкува като заявка за лидерство. Може би това е най-значимата, все още недообмислена визия за политически проект.
– Конфликтът Борисов-Радев продължи през целия мандат на правителството и през почти целия мандат на президента. Какъв е реалният резултат от този сблъсък?
– И двамата загубиха. След двойните избори през тази година вероятно нито Борисов ще седне на премиерския стол, нито Радев ще преплува три морета, за да стигне до втори мандат. Но по-важното: загуби се престижът на институционалната система. Загуби конституционализмът.
– Може ли инициативата „Три морета“, чието председателство поемаме, да изиграе лоша шега на Румен Радев в амбициите му за втори президентски мандат?
– Разбира се. Ако Радев наистина желае да се кандидатира за втори път – не съм убеден в това, русофобският заряд на инициативата няма как да бъде спестен, а без русофилския електорат не виждам шансове за преизбиране. За „натовски генерал“ няма да гласуват твърде много от онези, които го избраха през 2016 г. Вторият мандат на Радев се удави в „три морета”.
– Изглежда, че дефицитът на лидерство е не само български проблем. Пандемията направи много видимо недоверието към политическия елит в редица държави, социалните мрежи моделират общественото мнение, антиваксърите са новите дисиденти. Кои са дълбоките причини за тези процеси?
– В персонален план картината на Запад е тъжна: Тръмп е не само отстранен, но и дискредитиран, Байдън има видими ментални проблеми, Меркел напуска канцлерството, Макрон има европейски амбиции, но губи френското доверие, Джонсън е вън от класацията. Получава се така, че стабилно лидерство има в две големи страни – Русия и Китай, а в Европа – в малки страни с „отклоняващо се поведение” като Унгария.
Налице е криза на световния ред и на Запада като негов носител. Виждаме, че парадоксално кризата е най-дълбока тъкмо в държавата, която беше с най-големи претенции да наложи световен ред по свое усмотрение. Pax Americana загуби валидност, а няма призната нова водеща сила. Има „глобален триъгълник” – САЩ, Русия, Китай, но няма Г–3, няма нито една среща на лидерите им.
Погледнато по-дълбоко, става дума за системна криза, задълбочена от пандемията. Изходът изисква политически лидери от нов тип. Ако не се появят, следва стагнация и разрушителни процеси.
– Как се справя България с корона-кризата на фона на другите държави? Провали ли се неолибералният модел на здравеопазване и оптимист ли сте, че ще има промяна в този модел?
– България не е нито толкова зле, колкото твърди президентът, нито толкова добре, колкото смята премиерът. Между съседите ни в бедствено положение е Турция – броят на заболелите там е с два милиона повече, отколкото в България. В Сърбия и Румъния заразените са повече, но в Сърбия смъртността е по-ниска, а в Румъния е по-голяма. В Северна Македония и двата показателя са по-ниски, но там населението е по-скромно (по брой). На Балканите сравнително най-стабилна е Гърция.
Неолибералният модел на здравеопазване се провали. Не беше трудно да се предвиди. Здравеопазването е най-социалната сфера, а неолиберализмът – най-пазарният модел. Безплатните ваксини, компенсациите, фактите на международна солидарност са в разрез с неолибералната логика. Но, разбира се, това са пробиви адхок. Да се направят системни изводи означава да се признае, че здравето не може да се третира като стока, а здравните заведения не са просто търговски организации. Пандемията актуализира социалдемократическия принцип: „Пазарна икономика – да, пазарно общество – не!” Животът на хората не може да се остоковява.
– България регистрира рекордно за Европейския съюз социално неравенство, усещането за справедливост у нас е силно наранено, кризисните процеси се застъпват – коя е темата, която ще доминира или трябва да доминира в предстоящата кампания?
– Кризисната тематика вероятно ще доминира. Друг е въпросът как ще бъде преценена, как ще бъде видяна през едни или други идеологически очила или от едни или други политически позиции. Не мисля, че най-важното е тематиката. Най-важно е осмислянето, степента на рационалност, стилистиката на дебатите.
– Вече 30 години българите все искат промяна и тя все не идва. Защо? Не сме настоятелни или лесно се примиряваме с доминацията на властта, която по дефиниция би трябвало да контролираме?
– Не бих казал, че промяна не идва. Промените са големи. Как да не е промяна това, че огромната държавна собственост премина в частни ръце. Или че беше въведена многопартийна политическа система. Така че вашият въпрос следва да се уточни: не идва желаната промяна…
Хората преди 30 години искаха идеята за „светло бъдеще утре“ да бъде заменена със „светло настояще тук и сега“. Да, не се получи. Много емоции, малко рационалност. Вместо партийна – многопартийна демагогия. И възниква убеждението, че няма промяна, което пречи на трезвата самооценка. Нямаше нищо по-естествено от това в началото на прехода да се направи равносметка на постигнатото, на ресурсите, с които разполагаме, и на перспективите, които имаме, за да се потърсят реалистични пътища, които ще направят живота ни по-добър. Вместо това се развихри спекулативен нихилизъм. Постиженията бяха игнорирани и отречени. И това послужи като идеологически чадър за реалното разграбване и унищожаване на ресурсите. Останахме далеч от разбирането, че по своята същност общественият прогрес е необратимо натрупване. Подчертавам това, защото сега отново започва да се нагнетява негативизъм. Ще влезем просто в нов кръг на същата спирала.
– Вярвате ли, че светът може да се върне към старата реалност или корона-кризата го промени безвъзвратно?
– Отговорът не може да бъде еднозначен поради многоплановост на самия въпрос. Да се върнем към старата реалност във всекидневието, в смисъл ресторантите пак да работят и да ходим без маски – да, това ще стане. Но да се върнем към старата ситуация в по-дълбок социален смисъл – не, това не е възможно. Корона-кризата ускори необратими процеси, разкри нови възможности и наложи нови разбирания.
Използването на новите технологии, превръщането на дома в работно място, дистанционното общуване, включително в сферата на образованието, няма да бъдат забравени. Не ще се възстановят икономически щети, да възкръснат фалирали фирми. Обществено доказана е и не ще бъде игнорирана нуждата от нови инвестиции в здравеопазването. Разбира се, има и тревожни аспекти: кризата разкри възможностите и ефективността на една биологична война.
– Безспорно пандемията бе глобалното събитие на 2020 г. То ли преобърна вота в САЩ и как изборът на Джо Байдън ще отекне в Европа и на Балканите?
– Без „помощта“ на вируса Джо Байдън нямаше как да спечели изборите в САЩ. Постиженията на Доналд Тръмп – най-ниско равнище на безработица, милиони нови работни места, нараснали доходи, намалени данъци – можеха да бъдат игнорирани само в извънредна обстановка. Разбира се, фактор беше и неадекватната първоначална реакция на Тръмп.
С победата на Байдън надмощие в политиката на САЩ придобиват „глобалистите“. Ще бъде укрепена трансатлантическата връзка и вероятно ще се активизира присъствието на САЩ, респективно НАТО, на Балканите. Погледите са насочени към Румъния, но това едва ли трябва да ни успокоява. Буреносни облаци над Черно море не може да не ни тревожат. Байдън обаче наследява една дълбоко разделена страна и ще има по-тежки вътрешни, отколкото международни проблеми.
– Доналд Тръмп посочи Китай за основен враг на САЩ. Ще продължи ли Байдън тази линия или ще се върнем към познатата конфронтация на първо място с Русия?
– Тезата, че Китай е основният враг на САЩ, е не просто лично мнение на Тръмп. Обективно Китай е страната, която не само конкурира, но и вече реално измества САЩ от позицията на водеща икономика. Китайската армия (НОАК) е най-голяма в света и техническите й възможности много бързо нарастват: КНР разполага с втория по мащаб военен бюджет, Русия не е дори трета. Разбира се, Байдън може да направи по-гъвкава политиката спрямо Китай, като например заиграе с определена част от управляващите среди в Пекин. В същото време вероятно ще се усили конфронтацията с Русия. Това личи и от русофобската реторика, и от подбора на президентския екип.
Много скоро ще получим важен индикатор за оценка на новата външна политика. През февруари изтича срокът на най-важния за мира международен договор – за ограничаване на стратегическите нападателни въоръжения. Байдън беше подсказал, че въпреки малкото време ще го удължи. Ще видим дали е било само предизборна демагогия.
– Познавате отлично процесите в Китай. Мнозина прогнозират, че след пандемията Китай ще стане новият световен лидер. Споделяте ли това мнение? Китай ли излезе победителят в необявената пандемична война?
– За „пандемична война“ не е коректно да се говори, защото означава да се допусне, че вирусът е разпространен целенасочено. В действителност става дума за конкуренция на изхода от пандемичната криза. САЩ загубиха състезанието. Най-голям брой заразени, най-много смъртни случаи, най-тежък икономически срив. Вярно е, че разработиха две ваксини, но починалите не могат да възкръснат. От друга страна, Китай е единствената голяма икономика, която завършва 2020 г. с ръст.
Изтеклата година промени взаимоотношението между Запада и не-западните страни. Още в началото на 2020 г. на международната конференция по сигурността в Мюнхен във встъпителния доклад беше въведено ново ключово понятие – westlessness, „беззападност“. През май Жозеп Борел, водещ дипломат на Европейския съюз, обяви, че приключва доминираната от САЩ система на международни отношения и ние навлизаме в „азиатския век“. A през септември експерти на Дойче банк прогнозираха, че глобализацията ще прерасне в „глобална епоха на безредие“, в която Китай ще надмине САЩ. С други думи налице е безпрецедентно осмисляне на коренна промяна в геополитическата ситуация. Процесът тръгна, ако използваме речника на Горбачов. Разбира се, не е завършен. През 2021 г. КНР отчита завършено изграждане на „сяокан”, общество със средно благосъстояние, и пристъпва към изпълнение на новия 14-и по ред петгодишен план. След пандемията политическата криза в САЩ вероятно ще стане фактор, който улеснява пътя на „средното царство” към глобално лидерство.
– Световната общественост е шокирана от последните събития в САЩ, от щурма на Капитолия. Каква е вашата преценка за случилото се?
– Превземането на Капитолия от негодуващата тълпа е безпрецедентен факт, но не би трябвало да бъде толкова неочакван, колкото декларират някои политици и наблюдатели. Градусът на напрежение вървеше нагоре повече от половин година. За един месец през лятото бяха продадени повече от два милиона артикула огнестрелно оръжие. В завладения Капитолий бяха направени стотици фотографии, селфита. Заслужава внимание едно от тях: млад мъж, застанал в коридора със… знамето на Конфедерацията. Това е знамето на южните щати от времето на Гражданската война. Безпрецедентен факт е не само атаката. Безпрецедентен е преди това искът на 18 щата срещу други четири, подаден във Върховния съд.
Америка в момента е расово разделена, надига се нов, черен по цвят расизъм; тя е социално и идеологически разделена на консерватори/националисти срещу либерали/глобалисти, също и географски разделена – двете крайбрежия, където са най-големите щати, Калифорния и Ню Йорк, срещу централната част на страната. Не е ясно как ще се преодолее това разделение.
Опасността е да се увеличи поради фактическото концентриране на властта в ръцете на една партия. Кризата на американската демокрация е дори по-дълбока, тя засяга самото законодателство. В САЩ няма избирателни списъци. Американската демократична практика се крепеше на гражданското доверие, на гражданския морал, на „честната дума”. Сега доверието рухна.
Коментарите по света са разнородни. Има и ехидно злорадство: обявихте тълпата във Вашингтон за погромаджии, а когато вилнееше в Хонконг бяха „герои на демокрацията”…
Истината е, че събитията в САЩ не са от полза за никого, защото дебалансират и дестабилизират глобалния свят.
