„Неразбирането на другите държави и култури води до надпревара във въоръжаването и конфликти“, казва колумнистът на германския Focus Габор Стайнгард, пише „Фокус“.
В същото време в един нов свят на конфликт Западът е сам и изолиран и ситуацията бързо се влошава, тъй като „историческите решения и политическите грешки подкопават хегемонията на Запада и предизвикват глобална отбранителна реакция“.
Според него това може да се види „на всяко заседание на Общото събрание на ООН“. Случващото се има както обективни исторически причини, за които Западът може да направи малко, така и прости политически грешки, допуснати в наше време, които теоретично биха могли да бъдат избегнати.
Към първата група той включва например колониалното минало на Франция и Великобритания и американските стремежи за господство в Латинска Америка, Афганистан и Виетнам. Поради това минало „в тези части на земята западните ценности се възприемат като заплаха“, обяснява авторът.
Поради това дори привидно демократична Индия и следователно близка до Запада „определя себе си като необвързана страна, която отхвърля западното господство във всички международни организации“, което не й пречи да участва в ШОС, подчертава авторът.
Западът не може да направи много за колониалното минало, но прави политически грешки в настоящето, например „Западът вече не иска да убеждава другите“, вместо това разчита изцяло на способността си да накаже всеки. Колумнистът на Focus посочва, че сега под санкциите на ЕС има 20 държави, които в такива условия естествено започват активно да си сътрудничат, заобикаляйки самата Европа.
На първо място това се отнася за Русия, Китай и Иран. Журналистът се спира отделно на санкциите срещу Русия, тъй като „санкциите, наложени от Запада върху руския петрол и газ, доведоха само до факта, че се намериха нови купувачи“. Те изобщо не навредиха на руската икономика; през 2023 г. тя нарасна с 3,5%, но „германската икономика, страдаща от изтеглянето на евтиния руски газ, изпадна в рецесия“.
Като друга грешка на Запада авторът на списание Focus посочва дидактичния тон в общуването с други държави. Например, в отношенията с Тунис, Европа би искала да види северноафриканската страна да „предприеме по-строги действия“ срещу нелегалните контрабандисти на бежанци през Средиземно море. В замяна ЕС беше готов да обещае финансова помощ на Тунис.
При посещението си в Тунис обаче евродепутатите „напомниха за липсата на демокрация“ в страната и поискаха „да се съгласят с условията на заема от МВФ“, което доведе до отхвърлянето на предложението за сътрудничество от страна на Тунис. „Това вече беше твърде много за тунизийците“, заявява авторът, а тунизийският външен министър нямаше друг избор, освен да заяви, че страната му няма да „играе граничар за другите“.
Авторът иска да се надява, че не е твърде късно Западът да коригира ситуацията. Според него ще бъде достатъчно „да спреш да си говориш сам и да научиш отново изкуството на диалога“.
