В България се наложи разбирането за това, че десните партии трябва непременно да защитават една либерална визия за минимална държава и свободен пазар, за държавата като „лош стопанин“ и пазарът като единствен легитимен разпределител на власт и богатство в обществото.
Но идеологическата претенция на десните политици е едно, а реалността – друго. Най-напред, държавата може да бъде минимална – дори и в либералната интерпретация – само ако стриктно изпълнява своите функции. Първо, да защитава правовия ред и сигурността на гражданите – включително сигурността и свободата на пазара. И второ, да гарантира силата на националния интерес в международен план с армията и дипломацията си. Всеки, който познава капацитета на настоящата българска държава може да си отговори на въпроса дали тя отговаря на тези условия.
А пазарът ни колко е свободен? Кои имаха възможността да излязат на пазара през 90-те години? Кои имат възможност да контролират пазара днес? Зад димната завеса на „свободния пазар“ функционира олигархичното съглашение, определени компании и интереси да получават лъвския пай от държавни поръчки, еврофондове, а за обикновените бизнесмени и фирми остава борбата с админстративната корупция, с картелизираните пазарни пространства и организираната престъпност.
При нас, либералното уравнение – доколкото въобще е възможно да функционира по тези географски ширини – е обърнато с „хастара навън“. Имаме голяма – с много чиновници – и слабо ефективна държава, пазар, картелиран от специални олигархични интереси и симбиоза на корпоративно задкулисие и системна корупция по върховете на властта. Една партия, изповядваща дясноцентристки възгледи и ценности не би трябвало да се примирява с това.
Стратегията за икономическо развитие на България от позициите на десния център трябва да бъде изградена като разумен баланс между оптимално използване на механизмите на свободния пазар за икономическо развитие и ясна стратегия за постигане на национално значими цели чрез ефективно управление на икономическия ресурс в следните направления: балансирано регионално развитие и управление на демографския потенциал; създаване на приоритетни условия за задържане в България и реализация на млади и добре подготвени професионалисти, на техните семейства, подкрепа на житейските планове за професионално и семейно развитие; устойчиво развитие на населените места и градската публична среда; максимално ефективно образование и здравеопазване; стимулиране и динамично развитие на националната култура с цел изграждане на обществена среда и очаквания за успех, перспектива и гражданска солидарност в рамките на българската национална общност.
Някой би могъл да се усъмни в „десния“ характер на препоръките, които давам малко по-горе, защото те не са последователно пазарни – „пазарът решава всичко“. Ако пазарът решаваше всичко, нямаше да бъде необходима държава, образователна система, осъществяваща обучение по национални приоритети, културна среда, която създава и разпространява ценности независимо от тяхното търсене на пазара. Десният център е не само център на политики, свързани със свободната инициатива и индивидуалната свобода – те са безспорни. Десният център е центърът на политики, свързани с националния интерес и просперитета на националната общност.
3. Живеем в свят, в който установените структури на международния ред от последните 30, дори и от последните 70 и повече години се променят неузнаваемо бързо. Тази промяна носи неочаквани и сериозни предизвикателства пред нашата сигурност и цялостен национален интерес на относително неголяма страна, разположена в хронично нестабилна периферия на Европа и в съседство с бързо надигащи се регионални предизвикателства.
Партиите от десния център са отговорни за разработването и прилагането на прагматична външна политика на България, която да отчита динамиката на международните отношения, да защитава основните ценности и позициите на държавата и да отстоява нейните интереси в бързо променящия се регионалени европейски контекст. Ние сме член на НАТО и ЕС – това е рамката на нашето международно присъствие. Но това е „алфата“, началото на нашата международна идентичност. Мнозина български политици смятат тази рамка за „омегата“ – след като сме постигнали това – оттук нататък трябва само „да се присъединим към консенсуса“ в Брюксел… Това явно не работи според очакванията.
Първо, в самия Брюксел консенсусът става все по-трудно постижим. Второ, алтернативни сили от региона и в по-широк международен контекст създават на българска територия все по-значими групи и структури на влияние, които оспорват българския национален избор.
На дневен ред са сериозни решения за защита на националния интерес и националната сигурност, които изискват ясна визия, добре дефинирана стратегия и силен стремеж към национално единство за взимане на решения и постигане на резултати от българската държавна политика в международния контекст. Посочете ми българска партия от десния център, която има подобна платформа, която има визия, яснота и перспектива за постигане на добре очертани национални цели!
В българската демократична политика се утвърди едно разбиране за дясното като един вид привилегирована политическа позиция. Ако лявото бе асоциирано – и все още е – с бившия комунстически режим, то дясното се очакваше да даде алтернативата и да поеме контрола. Затова стремежа да се настаниш в „десния спектър“ беше и си остава твърде силен като мотивация за политическа дейност.
Всъщност, дясното не е привилегия. То дори не бива да бъде и предварително поставена цел. Всеки, който влиза в политиката трябва да има ценности, идеи и възможности за постигане на политически цели, които в процеса на своето осъществяване ще получат и ясно очертание – дали са предимно десни, центристки или леви.
Дясното не е привилегия спрямо лявото. Или ако е привилегия, то това е привилегията да търсиш ефективност, почтеност и свобода за реализация на амбициите си в демократичното политическо състезание. Желая ви успех!
Това изказване на Огнян Минчев е подготвено за конференция на тема „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“.
