Това е най-често употребяваната дума от политици, анализатори и всевъзможни други участници в публичното говорене. Вече почти никой не говори за плурализъм, демокрация, свобода.
Тези думи, а най-вече тяхното съдържание, изглежда са станали крайно политически некоректни. И затова употребата им се избягва. Говори се единствено за евроатлантизъм. Това е любимата дума на всички, които искат категорично да се позиционират на „правилната“ страна в политическия живот. Какъвто и да си, каквито и съмнения от всякакво естество да има към досегашната ти дейност, те биват забравяни, когато започнеш да включваш евроатлантическите слова във всяко свое изказване.
Евроатлантизмът е политически коректната идеология на днешния ден. Нейното изповядване се оказа най-бързо движещият се кариерен асансьор. Публичното ѝ изповядване може да те превърне от „обществен враг номер едно“ в желан политически и всякакъв друг партньор. Питайте, г-н Пеевски, ако не вярвате. Години наред той беше обругаван и направо сатанизиран. „Правилните“ медии, политици и анализатори го бяха превърнали във физически символ на всичко най-лошо в българския политически живот. Немалко хора направиха добра кариера именно на базата на това, че постоянно обясняваха колко лош е Делян Пеевски и как отстраняването на всичко, което той символизира, е най-прекият път към модернизирането на България. Включването му в списъка „Магнитски“ сякаш показа, че нашите американски партньори мислят точно както българските американофили, т.е. посочват Пеевски за основна пречка пред развитието на страната. Изглеждаше така, сякаш „Магнитски“ е последният пирон в ковчега, който трябваше да пренесе този символ на корупцията и покварата в отвъдното.
Само че днес наблюдаваме нещо съвсем различно. Делян Пеевски не само че не изчезна окончателно от обществено-политически живот, а се превърна в централна фигура в него. Обяснява какво има да става, дава съвети на всички, кара се на формалния премиер Денков. И най-интересното е, че никой не смее да му възрази. Най-тихи са именно тези, които дълги години градяха имиджа си основно на базата на това, че отричаха всичко, което правеше и говореше, макар че той тогава почти не говореше, Делян Пеевски. Наистина, няма как да нападаш човек, който във всяко свое изказване споменава между пет и десет пъти думата евроатлантизъм. Като хипнотизирани зайци гледат повечето български политици този евроатлантически питон. Няма как, невъзможно е да спориш с „единствено правилната“ идеология, след като искаш да те приемат в официозния строй. А сега е време да погледнем какво точно означава това прословуто понятие.
В своето класическо значение евроатлантизмът е политическа идеология, която призовава за все по-силното сближаване между Съединените щати и европейските държави. Става дума за сближаване на всякакви нива, но най-вече във военната област. Тъй като САЩ и европейските държави или поне повечето от тях изповядват сходни политически, икономически и идеологически вярвания, е напълно естествено те да си сътрудничат все повече и повече, твърдят почитателите на евроатлантизма. На равнище на официални изказвания се постулира, че това сътрудничество е основано на абсолютно равноправни начала и че никой от партньорите в евроатлантическите взаимодействия не може да се смята за нещо повече от останалите.
Неофициално обаче е добре известно, особено на самите партньори, че във всеки аспект на евроатлантическото сътрудничество водеща роля имат САЩ. За каквото и да става дума, в крайна сметка става това, което иска Вашингтон. Дори и Европа или нейното институционално превъплъщение Европейският съюз да получи някакъв политически „Оскар“, тази награда винаги ще бъде само за поддържаща роля и никога за главна.
И така е било винаги. Разликата е единствено в това, че в някои исторически периоди американската доминация е била по-дискретна и ненатрапваща се, а в други е директна и безапелационна. По време на Студената война например американският диктат върху /западно/европейските работи изобщо не се крие, като оправданието за това поведение е, че САЩ са единственият гарант за оцеляването на „свободния“ европейски свят срещу съветската „заплаха“.
След разпадането на СССР нещата леко се промениха. Американците трябваше да понамалят покровителската си риторика, свързана със спасяването на Европа, най-малкото защото европейските държави вече нямаше от какво да бъдат спасявани. Съветският съюз изчезна и това даваше основание на някои европейски лидери да придобият достатъчно самочувствие дори да спорят с Америка и открито да се противопоставят на нейните указания. Най-яркият пример в това отношение е нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. Тогавашните ръководители на Франция и Германия се обявиха категорично срещу подобни действия и предизвикаха сериозното недоволство на американските си колеги, които бяха свикнали, че каквото и да кажат и направят, ще бъде посрещнато с нестихващи овации от страна на европейците.
Две десетилетия по-късно подобна проява на несъобразено със САЩ европейско мислене и поведение изглежда абсолютно немислимо. Нищо общо нямат отношенията между ЕС и Съединените щати с равноправието. Евросъюзът се е превърнал в безлична марионетка, която марширува и танцува в абсолютен синхрон с музиката, която пускат от Вашингтон. Днес понятието евроатлантизъм означава само две неща – безапелационна доминация на САЩ и васално поведение от страна на ЕС. Както ръководителите на Евросъюза, така и лидерите на повечето европейски държави са в ролята на обслужващ персонал, който няма търпение да задоволи всяко американско желание. Ето само един пример. Ако от Вашингтон кажат че „Путин е диктатор“, всички висши брюкселски чиновници бързат да допълнят, че „Путин е отвратителен диктатор“. Ако САЩ постановят, че ЕС трябва да прекрати всичките си отношения с Русия, ръководството на тази организация ще си счупи краката от бързане да изпълни това указание.
Днес Европейският съюз е загубил каквато и да било независимост в отношенията си със Съединените щати. Евросъюзът не е самостоятелен субект в тези отношения, а просто безволев изпълнител. Някои казват, че това е естественото състояние на нещата и че няма никакъв смисъл ЕС да се опитва да бъде независим, че единствено правилната стратегия е тъкмо тази – тотално подчинение на американското господство. Подобен възглед е особено популярен в България. Разбира се, не сред нормалните хора, а в средите на политическия елит.
Това изглежда нормално, имайки предвид, че през различните периоди на новата българска история нашият елит с радост се е подчинявал на различни господари. През първата половина на 20 в. нашите ръководители с радост обслужват интересите на Германия, след 9.09.1944 са най-безкритичните изпълнители на желанията на СССР, а днес с беззаветна преданост бързат да изпълнят и най-дребните желания на САЩ. Сменят се само господарите, докато манталитетът на властта в София остава неизменен, т.е. слугински.
Ето това е най-точната характеристика на българския евроатлантизъм – безпрекословно подчинение на Големия геополитически брат. В това няма нищо учудващо. Първо, такава е историческата ни традиция и, второ, доста по-важно, точно такива са директивите, спускани от Брюксел. Слушайте внимателно нашите американски партньори, казват еврошефовете, и моментално изпълнявайте. И българската власт бърза да изпълни, ръководейки се от принципа, че евроатлантическите началници знаят най-добре какво да се прави или, както гласи оригиналът на това изначално правило, „начальство лучше знает“.
Фактът, че българските управляващи се чувстват достатъчно конфортно в ролята си на слуги обаче в никакъв случай не означава, че и всички останали българи сме съгласни да бъдем в същата позиция. По-скоро е вярно обратното. Едно по-внимателно вглеждане в обществените настроения показва, че васалното положение, в което днешната власт е поставила страната ни, среща огромна съпротива. Оказва се, че налаганата отгоре официална евроатлантическа идеология се приема радушно единствено от представителите на управляващия елит и от неговия медиен антураж. На останалите вече им става лошо в момента, в който някоя властова фигура включи на макс евроатлантическата си логорея.
Помня, че по абсолютно същия начин реагираха нормалните хора през 80-те години, когато някой тогавашен управник за пореден пък ги удавяше в приказки за „светлото комунистическо бъдеще“. Наистина няма никаква разлика между действията на пропагандистите на официозната комунистическа идеология и днешните промоутъри на официозния евроатлантизъм. Колкото повече се стараеха някогашните комунистически пропагандисти, толкова повече хората намразваха комунизма. Колкото по-яростно излизат от кожата си днешните евроатлантически агитатори, толкова повече това натегачество понятие предизвиква досада и дори отвращение у нормалните хора.
Оказа се, че да харесваш евроатлантизма означава да одобряваш васалното положение, в което поставят страната ни управляващите.
Да си евроатлантик днес значи да си съгласен България да играе ролята на лакей, който безмълвно прислужва на господарите и живее в стаичката под стълбището. Повечето от българите със сигурност не харесват това. Да, в момента това нехаресване се изразява основно в мърморене сред приятели и в гневни статуси в социалните мрежи. Но няма да е вечно така. Ако евроатлантическото лакейско поведение на управляващите продължи, хората все повече ще подкрепят партии, които се противопоставят на този политически слугинаж и отстояват националното достойнство.
В Европа недоволните правят точно това. Победата на Герт Вилдерс и неговата Партия на свободата на парламентарните избори в Нидерландия е само поредното доказателство, че на все повече европейци им е омръзнало от вашингтонско-брюкселския диктат върху живота им. Вместо безропотно да изпълняват указанията на САЩ и ЕС много европейци използват изборите, за да се противопоставят на наднационалния диктат и да покажат, че искат да бъдат уважавани свободата и националното им достойнство.
Като цяло все повече нараства съпротивата срещу насилствено налагания евроатлантизъм и неговите местни васални пропагандатори. Въпрос на време е това да стане преобладаваща електорална тенденция и в България.
Автор Петър Волгин
