Проф. Пантев, тачим ли истински героите, пролели кръв за свободата ни?
– Героите винаги са самотници. Те не са умирала така, както често ги представят – вперили вдъхновен поглед към хоризонта, към небето. Героите са малцинство. Те са се жертвали, докато всякакви други хора – дюкянджии, бакали, са си въртели алъш-вериша, без да се интересуват много-много ще я има ли българската държава, каква ще бъде, как ще се живее в нея.
– Проф. Пантев как възприемате воя на сирените на 2 юни?
– Това е особен ден в модерното ни историческо битие, който трябва да бъде преосмислян, пренасочван към съвременността. Това е самостоятелно постижение на българското развитие.
– Девалвират ли днес патриотизмът, идеализмът?
– Патриотизмът не е професия, не е средство за реализация. Истинският патриот действа за родината, без да търси отплата. Цинично е да правиш нещо за страната си с амбицията да станеш министър, депутат, посланик.
– Достатъчно ли са днес българофилите у нас?
– Не може да не си българофил, след като майка ти и баща ти са българи. Но това понятие е много странно – едни са загивали за една България с идеята, че са българофили, други са загивали за друга България, в друго време, със същата идея.
Но всички тези герои, свети, велики покойници и мъченици, са имали малък, но свещен идеал – да я има бъдеща свободна България.
– Готов ли е днешният българин да жертва живота си за свобода, род, родина?
– Не, вече няма такива идеали – и то не само у нас. Кой загива днес за идеали?! А днешният израз „български национален интерес“ дори ми звучи вулгарно. Поначало няма никаква възвишеност в понятието „интерес“ – интерес има и занаятчията. А героите са загивали за идеали, за идеи. Без да си дават сметка, че далеч не всичко, а само част от заложеното в една битка от историята на модерна Европа ще бъде реализирано. Знаели са, че тепърва ще има началници, търгаши, използвачи, кариеристи. Но са били убедени, че най-значимото, най-великото от всичко е да има българска държава със свое знаме, химн, всичко, за което са мечтали прадедите ни в продължение на столетия.
Ето в това е величието на героите, пред което се прекланяме.
– Защо гениалният поет Христо Ботев не се колебае да поведе четата срещу поробителя, докато старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, надушили опасността, си спасяват кожите?
– Защото е идеалист. Ботев е най-светлата личност, най-великата фигура в моите представи за българската еманация. Той е и дарба, и талант, хем е леко лудичък, но в добрия смисъл – отива да върти сабя, не търговия.
Стремял се е към нещо, което е знаел, че е невъзможно – това е може би най-възвишеното човешко начинание. Ботев е искал да сбъдне това, което е написал гениално в „Моята молитва“. Той е опоетизирал смъртта. Неслучайно казваме, че 2 юни е Ден на Ботев и на всички знайни е незнайни мъченици, които са загивали, знаейки, че може би делото им няма да бъде осъществено изцяло. Но със самочувствието, че не загиват напразно.
– Имате ли любим стих на Ботев?
– О, поезията му не е конно надбягване, всичко в нея е прекрасно. Да не говорим за публицистиката му. Ботев познава европейската история много по-добре от доста европейци. За мен Ботев е умствено изригване, талантливо вулканично състояние. Удивително е откъде той знае толкова много. Да си спомним фейлетона му „Смешен плач“: „Плачете за Париж, столицата на разврата, школата на шпионството и робството! Плачете, филантропи!“, или „да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – чудесна, гениална метафора!
– Какво ли би станало, ако не беше загинал?
– Трудно е да гадаем. Можеше да стане царедворец или бунтар, по-скоро второто. Но всички приказки: трябва ни нов Ботев, нов Стамболов, нов Левски, нов Раковски, са условни понятия. Не знаем при нови исторически обстоятелства как личностите и идеологиите биха могли да бъдат реализирани. Идеите в ранното християнство и ранния комунизъм са прекрасни, но малко по-късно идват инквизицията и тоталитарните режими.
– Черкезинът Джамбулат или свой прострелва войводата? Време ли е след 146 г. да сложим край на тези съмнения?
Всеки иска да се прочуе с някаква версия. Могат да пуснат и безумна версия за нерегламентирани отношения между Ботев и Левски и тя със сигурност ще се чете повече от „Моята молитва“. Но не бива да прекаляваме. Не бива и да забравяме, че и героите са били хора със слабости, пристрастия, вражди. Но смисълът на делото им е това, че са се жертвали за една бъдеща България. Това е смисълът на този празник. Кой колко е възнаграден – няма значение.
Но ние коленичим пред героите, дори да сме наясно със слабостите им. Помня колко бях потресен като дете, когато прочетох как големият писател и революционер Захари Стоянов крал кокошки. Да, тези хора са имали слабости, но тяхното благородство и саможертва ги извисяват далече над тези слабости.
– Но имаме и много грехове към героите ни. С 30 лв. месечна пенсия мизерства съпругата на Ботев – Венета, 50 лв. – майка му баба Иванка, докато депутат в новоосвободената България взимал по 15 лв. дневни. И това ли е част от голготата на подвига?
– Да, и това е част от голготата на героите. Самият Ботев е наричан „вагабонтин“ в Народното събрание, и то от приятеля му Георги Живков, вече министър на просвещението в Княжество България. Но величието на тези хора е в това, че са загинали за велика идея.
Неизменно е и друго – винаги е имало тарикати, използвачи, които са се възползвали от извоюваното с кръв от идеалистите. След обединението на Италия например великият Джузепе Гарибалди, обявен за почетен сенатор за вечни времена, се оттегля в скромното си имение в Капрера. Има елемент на огорчение, разочарование, даже гняв в повечето осъществени националноосвободителни мисии. Но е неизменно и чувството, че саможертвата за голяма кауза си струва.
– Не знаем гробовете на най-великите си герои, но това не пречи на величието нито на Ботев, нито на Левски. Не на тях, а на нас, наследниците, ни трябват места за поклонение. Кои са паметниците, които са най-свети символи на българския героизъм?
– Паметниците са вътре в нас. Когато в час на безсъние си спомняш стих на Ботев, ставаш част от онова, заради което той отива на връх Вола. Паметниците на героите са важни, но са само материални символи, които не изразяват нито душевност, нито страдание, нито храброст, нито саможертва.
Това, че едно българско дете знае кои са Ботев и Левски, е много по-важно от метри каменна маса, в която е увековечен някой герой.
– Трябва ли ни паметник като испанския в Долината на падналите? Ще ни донесе ли помирение за загиналите в различни епохи?
– Не знаем дали прадедите ни, които са враждували и са се избивали помежду си, биха одобрили такова помирение, държавно и изкуствено. Важното е, че всеки от тях е смятал, че тази конкретна България, за която загива, е най-важна. Това е и нашата утеха, че въпреки всички мъки, които са преживели, героите не са дали живота си напразно и безсмислено.
– Кой е днес националният ни идеал?
– Аз имам национален идеал – моите учители, родителите ми, тревичката на родната ми къща. Това е и усещането, че на улицата ще срещна сродна душа, да чуя внучката ми с българско име да говори български.
И разберете, никой не заплашва националния ни идеал. Не виждам някой да заплашва съществуването на българите. Да, плашат ни, че се топим, щели сме да станем 5 милиона, а и по-малко. Но всичко е в нашите ръце. И ако такава катастрофа се случи, ще страдаме самите ние, не и светът.
Неоснователна е вечната идея, че сме обект на особена злоба, натиск, омраза. Просто трябва да си кажем, че ни бива, че си струва да се наричаме, както са се наричали прапрадедите ни.
Ако има заплаха, това сме самите ние. Семейство, държава не са застрашени отвън, не се разрушават отвън, а корозират отвътре. Особено семейството.
Визитка
Андрей Пантев е професор по история, дългогодишен преподавател в Софийския университет. Бил е гост професор във Великотърновския университет, Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС. Народен представител в три последователни Народни събрания. Носител на наградата „Голям Платонов Нобел на века“ за 2002 г. на Световната академия „Платон“. Автор на 40 книги и над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски език.
