В разгара на бушуващата война в Украйна вниманието на Вашингтон е фокусирано върху поддържането на стабилна западна подкрепа за усилията на Киев да изгони Русия от своята територия.
Това е желано но, дали е възможно?
Неуспехите на продължаващата контраофанзива на Украйна показаха ясно, че победата няма да дойде скоро, ако въобще дойде. Следователно вече не Украйна е важна за Вашингтон, а Русия, която побеждава.
Защото конфликтът в крайна сметка ще приключи и Съединените щати ще останат изправени пред въпроса за Русия. Победа, загуба или равенство, Русия няма да изчезне като голямо предизвикателство.
Въпреки надъханите прогнози на някои западни експерти, шансовете Русия да се разпадне в резултат на войната са нищожни. За разлика от Съветския съюз в неговата агония, Русия се държи заедно от мощни центростремителни сили, включително патриотизъм и ксенофобия, вериги за доставки и критична инфраструктура, да не говорим за мощните служби за сигурност, които искат да черпят от ресурсите на цялата страна. Въпреки че има значителни малцинства, особено татарите в района на Волга, и отделни прояви на сепаратизъм, страната остава преобладаващо етнически руска, а държави, които са етнически хомогенни, рядко, ако изобщо някога се разпадат поради вътрешни причини.
По същия начин поражението в Украйна може да изостри вътрешното напрежение, но няма да предизвика демократичен пробив, както се надяват някои експерти. През последните няколко години Кремъл ликвидира демократичната опозиция, хвърляйки в затвора нейните лидери или ги прогонвайки в изгнание и систематично разрушавайки политическите си мрежи в цялата страна.
Като се изключат извънредните развития, следконфликтна Русия, със или без Владимир Путин начело, най-вероятно ще бъде някаква разпознаваема версия на историческото си аз, авторитарна по вътрешна структура, експанзионистка по импулс, икономически и технологично изоставаща, но решена да играе на ролята на велика сила. Тази Русия ще бъде съперник на САЩ, както беше, откакто Съединените щати се появиха като глобална сила в самия край на XIX век, със сблъскващи се геополитически амбиции и противоположни мирогледи.
И тази Русия пак ще има значение. Поради големия си ядрен арсенал, кибернетични и космически способности и военен потенциал, тя ще продължи да бъде ключов фактор за стратегическата стабилност. Всеки кодекс за поведение в киберпространството би бил непълен, ако не включва Русия. Забавянето на разпространението на оръжия за масово унищожение и ограничаването на ядрените амбиции на Иран и Северна Корея ще изисква сътрудничество между САЩ и Русия.
Русия също ще остане критичен компонент на европейската сигурност. Непосредственият въпрос е дали европейската архитектура за сигурност трябва да бъде преработена, за да защити континента от Русия в дългосрочен план, или дали може да се окаже възможно изграждането на тази архитектура в сътрудничество с Русия, след като острата фаза на войната в Украйна премине. Но така или иначе, Европа няма да избяга от главоблъсканицата, пред която е изправена от поне 200 години: Как да управлява отношенията с огромна страна на изток, която е чужда по дух, но е централна за сигурността на континента.
В същото време дългата брегова линия на Русия и обширният континентален шелф я правят ключов играч в бъдещето на Арктика, тъй като бързото затопляне я отваря за проучване и развитие нейните огромни природни ресурси и доходоносна морска търговия, като същевременно предизвиква геополитическа конкуренция.
На други места ролята на Русия ще бъде по-малко важна, но все пак значима за интересите на САЩ. В Близкия изток конструктивните отношения с всички големи сили в региона – Египет, Иран, Израел, Саудитска Арабия и Турция – дават на Русия влияние върху регионалния баланс на силите. Нейните връзки със Саудитска Арабия ще оформят решително световните петролни пазари. А военните ѝ бази в Сирия ще ѝ позволят да проектира мощ в Източното Средиземноморие.
В Индо-Тихоокеанския регион огромните, богати на минерали, слабо населени територии на Русия могат да помогнат за стимулиране на динамичния икономически растеж на Китай, докато отношенията му с други ключови регионални участници, като Индия, Япония и Южна Корея, биха могли да помогнат за ограничаване на китайските амбиции.
И накрая, по отношение на транснационалните предизвикателства, като един от четирите най-големи източници на парникови газове, Русия е неизбежен партньор в смекчаването на рисковете от изменението на климата. С богата история в разработването на ваксини, Русия също може да бъде основен играч в справянето със смъртоносни пандемии.
Накратко, Съединените щати няма да могат да пренебрегнат Русия. Но, противно на сегашното мислене във Вашингтон, предизвикателството не е да се сдържа Русия. Вместо това трябва да разберем как да използваме силата ѝ за американските цели на глобалната арена.
Трите задачи, които определят отношенията с Русия през последния половин век или повече, трябва да продължат да формират американската политика.
Първият е стремежът към мирно съвместно съществуване, за да се намали до минимум рискът от ядрен катаклизъм – императив за двамата съперници, които заедно контролират близо 90 процента от ядрените оръжия в света.
Второто е отговорното управление на неизбежната конкуренция за избягване на пряка военна конфронтация, която може да ескалира до ядрена война, особено в Европа, Близкия изток и Арктика, където Русия играе важна роля.
И трето е взаимноизгодно сътрудничество за посрещане на спешни транснационални заплахи, като изменението на климата, разпространението на оръжия за масово унищожение, международен тероризъм и пандемии, наред с други неща.
При сегашните обстоятелства трябва да се добави и четвърто – структуриране на отношенията с Русия, за да се позиционират най-добре Съединените щати да се справят с основния си стратегически съперник Китай.
За да изпълни тези задачи, Вашингтон трябва да има предвид две съображения, които противоречат на днешната конвенционална мъдрост.
Като начало, въпреки че има добра причина да се стремим да отслабим Русия, така че да ѝ липсва капацитет да нахлуе в която и да е европейска страна, стремежът да осакатим руската икономика всъщност застрашава американските интереси.
Както Вашингтон разбра през последните дни на Съветския съюз, той се нуждае от Русия, достатъчно силна, за да контролира надеждно своя арсенал от оръжия за масово унищожение, превозните средства за доставката им и материалите и знанията за изграждането им.
Освен това Русия трябва да бъде достатъчно силна, за да управлява ефективно собствената си територия и да предотврати сериозна вътрешна нестабилност, която неизбежно ще се разпространи в съседните региони. И трябва да е достатъчно силна, за да преговаря и прилага споразумения за намаляване на производството на парникови газове и за смекчаване на вредните последици от бързото затопляне на Арктика.
Колкото и противоречиво да е, Вашингтон има интерес от достатъчно силна Русия, за да играе роля в поддържането на стабилни регионални баланси на силите по дългата си периферия в Евразия. Прекалено слабата Русия би позволила на Китай да получи ефективен контрол върху природните ресурси на Русия, особено в руския Далечен изток, като по този начин значително засили собствената си мощ на ниска цена.
Една слаба Русия също би застрашила стабилността в Арктика и надеждното управление на Северния морски път, като същевременно насърчава по-голямото китайско присъствие в ущърб на Америка. И, по ирония на съдбата, една слаба Русия би заплашила да подкопае единството на Запада, което се запазва до голяма степен от продължаващия страх от руската мощ, както видяхме след нахлуването на Русия в Украйна.
Второ, докато Русия отдавна е загубила централната си роля в американската външна политика, Вашингтон все още трябва да я ангажира по сериозен начин. Собственото поведение на Русия я превърна в изгнаник в западния свят, но превръщането ѝ в международен парий и изолирането ѝ по дипломатически път в крайна сметка ще направи невъзможно прокарването на американските интереси по такива важни въпроси като стратегическата стабилност, европейската сигурност и изменението на климата.
Докато острата фаза на войната в Украйна отшумява, Вашингтон трябва бавно да възстанови прекъснатите канали за комуникация. Но също така трябва да се има предвид, че повечето от въпросите, които предизвикват безпокойство в отношенията с Москва, вече не са строго двустранни; тяхното управление или разрешаване изисква многостранни усилия.
Поради тази причина двустранните отношения трябва да бъдат вградени в многостранна рамка. По този начин умелото управление на отношенията с други страни ще се превърне в критичен фактор в управлението на отношенията с Русия.
Три въпроса ще доминират в отношенията на САЩ с Русия през следващите години: стратегическата стабилност, европейската сигурност и Китай.
Стратегическа стабилност: Ерата на стратегическа стабилност, основана на взаимосвързан набор от американско-руски двустранни договори за контрол на ядрените оръжия, приключи безвъзвратно. Стратегическият пейзаж бързо става все по-сложен и многополюсен. Разширяването и модернизацията на ядрения арсенал на Китай означава, че всяко бъдещо споразумение за контрол на ядрените оръжия ще трябва да бъде най-малко тристранно. Технологичният напредък – изкуственият интелект, системите за прецизно насочване – разширяват сферата на стратегическите оръжия, докато разпространението на ракетни технологии и кибероръжия умножава броя на страните, които могат да повлияят на стратегическото уравнение.
В тази среда стратегическата стабилност ще трябва да се основава на мрежа от двустранни и многостранни договорености, споразумения и кодекси на поведение и едностранни инициативи. Няма две държави с по-задълбочен опит в концептуализирането на стратегическа стабилност от Русия и Съединените щати. Съвместните им усилия ще бъдат от решаващо значение за разработването на бъдеща рамка за него.
Европейска сигурност: Основното предизвикателство ще бъде примиряването на Русия със ситуация, в която за всички практически цели тя вече не е вътре в Европа, а по-скоро принудена да се справя с повече или по-малко политически консолидирана Европа. Според Москва тази договореност я лишава от стратегическата дълбочина, която тя е смятала за съществена за нейната сигурност, и създава по границите си държавно образувание, което я превъзхожда по население, богатство и мощен потенциал, подобно на Съединените щати днес. Голямата ирония, разбира се, е, че именно нахлуването на Русия в Украйна ускори движението към този изход.
Как би могъл Западът да примири Москва с тези договорености? Контролът върху въоръженията и мерките за изграждане на доверие, подобни на тези, разработени по време на Студената война за облекчаване на напрежението по дългата граница между НАТО и Русия, биха били от решаващо значение.
Силните консултативни механизми също биха били от съществено значение. Съветът НАТО-Русия и Споразумението за партньорство и сътрудничество между ЕС и Русия очевидно не направиха много, за да забавят сериозното влошаване на отношенията; Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа бавно се превърна в спорна точка, а не в платформа за изграждане на консенсус.
Но Москва вероятно би видяла по-голяма полза от консултациите с НАТО и ЕС, ако Европа имаше известна стратегическа автономия и ЕС имаше по-висок профил по въпросите на сигурността. Като минимум Москва може да си каже, че вече не си има работа с „колективен Запад“, управляван от един център, Вашингтон – ситуация, която би отворила повече място за договаряне.
Китай: Въпреки сегашното тясно стратегическо обвързване на Русия с Китай, основните търкания могат да изплуват бързо, тъй като бързият икономически растеж на Китай и технологичният напредък разширяват пропастта във властта между двете страни, а геополитическите амбиции на Пекин допълнително навлизат в влиянието на Русия в бившето съветско пространство. Русия вече се предпазва от прекомерното разчитане на своя гигантски азиатски съсед, отчасти като се стреми да го включи в многостранни форуми, които ограничават амбициите му, като Шанхайската организация за сътрудничество и БРИКС.
Тази нарастваща асиметрия предоставя на Съединените щати възможност да смекчат стратегическото приспособяване на Русия към Китай, тъй като Русия се стреми да запази своята много ценна стратегическа автономия. Водещият принцип трябва да бъде да се предоставят на Русия алтернативи, които подобряват нейната позиция при договаряне и гарантират, че сделките, както политически, така и търговски, са по-малко благоприятни към Пекин.
Първата стъпка би била нормализиране на дипломатическите отношения веднага щом ситуацията в и около Украйна позволи и облекчаване на санкциите по начин, който би позволил на западните компании да си сътрудничат с руски фирми в региони, представляващи интерес за Китай, като Централна Азия, Руския Далечен Изток и Арктика. Подобни ходове биха показали, че Русия има обещаващи възможности, различни от прекомерната зависимост от Китай.
Без значение какво се случва в Украйна, Съединените щати нямат намерение да се отърват от Русия. Дори когато изглежда слаба, Русия има невероятна способност да създаде усещане за присъствието си на глобалната сцена и възможностите за това ще се умножат, тъй като ръководеният от САЩ световен ред е подложен на нарастващ стрес и бавно отстъпва място на нов, в който силата ще бъдете по-разпръсната.
В този очертаващ се ред предизвикателството за Съединените щати не е да победят Русия, както голяма част от американската външна политика сега би го искала, а по-скоро умело да използват отношенията със съперника, за да изградят ново глобално равновесие, което да прокарва интересите на Америка.
За да направят това, Съединените щати трябва да гледат на Русия ясно и без сантименти. Правилното разбиране на Русия, както често в миналото, все още остава критично за бъдещето на Америка.
*Томас Греъм, изтъкнат член на Съвета за външни отношения, е бил старши директор за Русия в екипа на Съвета за национална сигурност по време на администрацията на Джордж Буш-син и специален сътрудник на президента. Тази статия е адаптирана от новата книга на автора Getting Russia Right, публикувана този месец от Polity.
