Експерт с разтърсващ анализ за Русия: САЩ насила събудиха руската мечка и сега ще си платят по пълната тарифа!

Свят

В Германия има поговорка: „Никога не будете руската мечка!” Военни историци твърдят, че това са думи на Наполеон пред френски дипломати преди една от по-първите му войни. А германците са ги запомнили, защото руската армия вече по традиция не само изпраща неканените гости до дома им, но и три пъти е влизала в Берлин, като престоят й там винаги се удължавал.

 

В НАТО не можаха да си вземат поука, защото там командва САЩ, а янките са убедени, че за тях, чак в Америка, няма да има възмездие. Алиансът обаче допусна стратегическа грешка, като принуди Русия да стане негов противник.

И за да не говорим без доказателства, ето цитат от публикация на Томас Л. Фридман в „Ню Йорк Таймс“: „След разпадането на Съветския съюз разширихме НАТО до границите на Русия. Това глупаво решение превърна посткомунистическа Русия във враг вместо в потенциален партньор и създаде идеалните условия за появата на антизападно настроена РФ (представете си, ако Русия, нямайки търговски или гранични спорове с нас, беше наш съюзник, а не на Китай и Иран).”

Какви всъщност бяха реалните възможности Русия при трансформацията си от тоталитарна държава да се превърне в „нормална” и защо това не се случи?

Мирното оттегляне на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз) от властта стана по времето на първия и последен президент на СССР Михаил Горбачов, носител на Нобелова награда за мир (1990 г.) Външната му политика беше насочена предимно към подобряване на отношенията със Запада. Докато политиката му на гласност доведе до демократизация на режима в СССР и в Източна Европа, то „перестройката” не бе в състояние да реши тежките проблеми на командно-административната икономика.

Наследи го като президент Борис Елцин (10.7.1991 г.). При него Съветският съюз се разпадна като единна държава. Запомнен е като радикален реформатор на обществено-политическото и икономическото устройство на страната, с водени две войни в Чечня, либерализация на цените и начало на приватизацията, с инфлацията през 1998 г.

Едно от най-значимите външнополитически събития за Русия по времето на президента Елцин, беше приемането през март 1999 г. на Полша, Унгария и Чехия в НАТО. Алиансът вече изглеждаше като архаичен остатък от миналото и в Европа дори си пробиваше път надеждата, че Студената война няма да бъде възкресена. Приемането на трите държави беше лош знак. Уверенията на Брюксел, че няма да се разширяват на изток, се оказа не просто лъжа, а една огромна измама.

Като временен президент Владимир Путин (31 декември 1999 г.) завари Русия на ръба на пропастта. Историци си припомняха „смутните времена” преди 400 г., когато полската войска през 1610 г. почти без сериозни боеве се настанила в Кремъл за цяла година, а във Варшава пиели шампанско за победата.

Путин незабавно се зае с консолидиране на държавата и успя да спре разпадането й, при което не се знаеше как ще бъде разпределено ядреното оръжие, в чии ръце ще отиде то и как ще се съхранява.

В началото на новия век на Русия й липсваше икономически и военен потенциал, за да играе някаква забележима роля в международната политика. Страната беше почти на колене – декомунизирана, дестабилизирана, объркана, слаба и почти беззащитна. Кремъл обаче вече беше взел курс към реставрация на капитализма и нямаше идеологически разногласия със западните държави. Именно тогава Западът можеше, образно казано, да протегне ръка на РФ и да я кооптира в своето голямо семейство. Така САЩ постъпиха през 1945 г. в Западна Европа. И тъй като това не се случи, сега РФ по неволя стана съюзник на Китай.

Обяснението защо позитивните шансове не се сбъднаха налага една ретроспекция на миналото.

САЩ употребиха атомните бомби в Япония без сериозна нужда, само за да демонстрират мощ. После можеха да прокарат в ООН забрана за производство на ядрено оръжие, но прекомерно вярваха, че този техен ядрен монопол ще продължи поне десетилетия. Надяваха се да шантажират Съветския съюз. Не стана.

През 1945 г. страните-победителки САЩ, Великобритания, Франция и СССР разделиха Германия на окупационни зони и ги управляваха в продължение на десет години. Техните армии останаха там и след това. Пита се: защо след като Съветската армия напусна територията на Германия през 90-те, там и досега без прекъсване стои американски контингент с численост 33-35 хиляди души? От каква потребност след разпадането на СССР те останаха в Германия?

Що се отнася до НАТО, организацията е образувана още на 4 април 1949 г., – „цели” 49 дни преди създаването на ФРГ (23 май 1949 г.) Западът определено търсеше конфронтация със СССР – например речта на Уистън Чърчил за „Желязната завеса” във Фултън (САЩ) датира още от 5 март 1946 г. Америка се вживя в нереализираната идея на великия президент Франклин Рузвелт за „четиримата полицаи”, трансформира я и потърси дивиденти само за себе си.

Източният блок „Варшавски договор” е роден доста по късно (14 май 1955 г.) и то след като на Москва е отказано членство в НАТО. По статут двата военни съюза бяха антагонистични, но успешно балансираха военнополитическото равновесие в Европа. Пита се: Защо след като на 1 юли 1991 г. Варшавският договор се саморазпусна, същото не направи и НАТО? Дали това не го допуснаха САЩ в ролята си на неоспорим хегемон с далечни егоистични цели?

През март 2004 г. към Алианса се присъединиха и България, Румъния, Словакия, Словения, Естония, Латвия, Литва. Тогава пиха шампанско в Брюксел и Вашингтон. Истината обаче е, че първите 4 от тези 7 държави искаха преди всичко да влязат в ЕС, но ги принудиха за „по-направо” първо да минат през НАТО. Трябваше да преминат „начално военно обучение” с цел дисциплиниране? Има обаче и по-тежки примери: За да приемат в НАТО Турция, САЩ й наложиха да участва в Корейската война (1950-1953).

Ако някога някой в Европа е таял слаба надежда дори на командно дишане, че военното противопоставяне от Студената война е останало в миналото, той се е самозалъгвал. Тогава, на 4 март 2004 г. , плахата надежда предаде богу дух и тържественото комюнике на НАТО стана неин некролог.

За Русия двата тура за разширяването на Алианса бяха истински шамари, защото източното разрастване на пакта означава загуба на сигурност и влияние на Москва в региона. При това в особена степен ставаше дума за достъпа до руския анклав Калининград, обкръжен вече от членуващите в НАТО Полша и Литва.

Руското военно ръководство се притесняваше, че по този начин една от най-важните военни бази на РФ е отрязана от страната. Същевременно с приема на балтийските републики бойни самолети на НАТО теоретично вече са в състояние за 5 минути да достигнат Санкт Петербург, родния град на Путин.

През януари 2007 г. в интервю Путин предизвикателно заяви, че Русия е за един демократичен многополюсен свят и за укрепване на системата на международното право. Бунт на кораба, управляван от САЩ! Някога за такова провинение бесели на първата рея.

В международните отношения Путин се осмели да прави все по-критични публични изявления по отношение на САЩ и други западни страни. През февруари 2007 г., по време на годишната Мюнхенска конференция по политиката на сигурността, той критикува това, което той самият нарича „монополно господство на САЩ в световните отношения”, и подчерта, че Америка показва „почти несъдържателно хипер използване на сила в международните отношения“.

Някъде по това време у Путин окончателно се утвърждава убеждението, че САЩ изпитват потребност да имат силен враг и като такъв по незабравена традиция пак е избрана Русия. Затова, ако той иска страната му да живее в мир, трябва да я подготви за сериозна война при пълноценно политическо и военнотехническо осигуряване според пределните възможности на икономиката, без влизане в гибелната надпревара във въоръжаване. Труден баланс, граничещ с еквилибристиката!

Ако липсваше този натиск на изток от страна на НАТО, (напомнящ по алюзия на хитлеровия „Drang nach Оsten”), може би решаването на проблема с Крим щеше да изчака, но Путин не можеше да допусне руският Черноморски флот да бъде натикан в малкото Азовско море. Може би и помощта за Сирия щеше да е по-ограничена или просто по-различна, ако изобщо я имаше. А и руският народ със сигурност щеше да живее по-сито без пределно големите военни разходи.

Докато тлее сегашният конфликт в Донбас, Украйна по статут не може да влезе в НАТО и да й предостави бази на границата с Русия. Да си припомним например как възникна „Карибската криза” през есента на 1962 г., довела света до ръба на „голяма война”. Тогава САЩ инсталираха в Турция 15 ракети „Юпитер” с радиус на полета 3000 км, носители на ядрено оръжие. В отговор, а и заради интервенцията на САЩ в Куба предната година, СССР разположи в Куба 5 ракетни полка със среден радиус. Така възникна тази световна криза. Да, никак не е приятно на прага ти да те дебнат ядрени ракети с малко време за долитане до цели на твоя територия. Накрая Москва изтегли ракетите си от Куба, но в Турция те останаха. И досега САЩ често злоупотребяват с израза „неизбежно предно разполагане на сили и средства”. Именно това в най-голяма степен е причината конфликтът в Донбас да не затихва.

Капиталната грешка на Запада е, че се преклони пред САЩ, и вместо да подходи, образно казано”, с „маслиново клонче” към Москва, той се опита чрез НАТО да приложи американската политика на „голямата тояга”. Е, номерът не мина! Всъщност Вашингтон тогава с нищо не показа дали предлага или поне да вижда алтернативен вариант за бъдещето.

Путин все пак успя да се справи с отправените му предизвикателства от съдбата, сиреч от САЩ. За това например свидетелстват признанията в The National Interest на Мичел Йетс, асистент в университета на Западен Сидни:

– Анексията на Крим през 2014, „невидимото нахлуване“ на Русия в Източна Украйна, а също и подкрепата за режима на Башар Асад в Сирия свидетелстват за силна самоувереност и настъпателност в руската външна и военна политика.

 

Военната реформа, започната от Путин след грузинската война от 2008, повиши боеспособността на руската армия в момент, когато много от най-големите страни в НАТО съкращаваха военните си бюджети и числеността на армиите си.

 

– През последните 5-6 години президентът Владимир Путин извърши истинска модернизация и преструктуриране на руските въоръжени сили, повишавайки тяхната боеспособност и самочувствие.

В момента руските въоръжени сили са по-подготвени и по-способни да водят бойни действия, откогато и да било след разпадането на Съветския съюз. Операцията на „зелените човечета“ в Крим показа повишена ефективност на руските специални части, а действията в Сирия по суша, море и въздух са белег, че руските възможности за водене на общовойскови бой са нараснали.

 

– Министърът на отбраната Сергей Шойгу отново започна да провежда големи и внезапни учения по съветски маниер в Южния и Западния военен окръг. Това показва, че руската армия е готова за бойни действия.

 

– Активността на руския военноморски флот и особено на подводниците от състава на Северния флот, достигна най-високото си равнище от 1991 година.

Все по-често и все по-далече започнаха да летят стратегическите бомбардировачи.

За съжаление, в най-голяма степен предизвиканата нараснала военна мощ на Русия е заслуга на НАТО и на първо място на лидера САЩ. Именно те не позволиха светът да се промени и да стане по-различен. А можеше и още как! Тогава Европа щеше да живее много по-спокойно и хармонично. Само че егоизмът на САЩ, извисен в ранг на държавна политика, налагаше на всяка цена да бъде намерен и поддържан враг, който е единственото оправдание за съществуването на НАТО с произтичащите предимства и облаги за Америка.

Апропо, във Фейсбук се тиражира една анимирана картинка с шефа на НАТО Йенс Столтенберг и Ангела Меркел. Столтенберг казва: „Във войната с Русия най-важното нещо е авиацията“. Тя отговаря: „Не, във война с Русия най-важното нещо е да не участваш!“

Ганчо Каменарски

Tagged

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *