Понякога изглежда така, че Денков сякаш управлява на сън – в някакво състояние на особен лунатизъм. Къде ходи, по чии покриви се кекерчи, не е известно, а и няма значение. Важното е, че много често напоследък се държи така, сякаш е бил на Луната, докато се случват важни събития.
Само така може да се обясни поведението му, което става все по-странно. Тия дни се държа като ощипана девица: щял да си подаде оставката, ако вътрешният министър не се извини за безредиците и погромите на 16 ноември.
Министърът не се извини – но Денков не си подаде оставката. Обаче поне стана ясно, колко е състрадателен. Милият.
Денков вероятно се надява, безчинствата на 16 ноември да скрият всички други погроми, сред които нашенецът някак оцелява.
Той дори не се сеща, че може да бъде припознат за главния погромаджия, когото никоя полиция не може да опази – стига народецът да проумее, че липсващите лекарства или хаоса с рецептите брутално нарушават член 28 на Конституцията – „Всеки има право на живот“.
Всеки има право на живот? И Конституцията ли ни се подиграва?
За какво „право на живот“ говорят? Поне да бяха използвали думата „живуркане“.
Странно кротък е Денков, и когато се случват конспирациите около „Лукойл“. Или когато хранителните вериги мишкуват с цените на стоки за бедняците. Сякаш каквото и да се случи, той е в лунната си просъница. Затова и Асен Василев, финансовият му министър, си е разпасал докрай пояса, без да се интересува, че всеки момент ще лъсне голият му задник – той пък взема като изоглавен заеми, това е любимото му хоби.
Тия дни Делян Добрев припомни една сметка, която все се опитват да потурчат, за да не се разтупкат излишно сърцата на късните ни антикомунисти. Запишете си я: за 45 години „комунистическа“ България натрупва 10/десет милиарда долара дълг – а само за три години харвардският курсант Асен Василев натоварва самара ни с 11/единадесет милиарда долара дълг. Отгоре на това е планирал още 10 милиарда дълг, които да изтегли само за две години, 2025 – 2026!
Ще станем народ, ако дори се сетим, че можем да организираме едно скромно шествие срещу разпасалия се пояс.
Може би именно заради тази сметка, наскоро известен социолог ни зарадва с твърдението си, че „България никога не е била толкова богата“. „Говоря ви сериозно, като на идиоти!“ – той пропусна да направи това уточнение, но то се подразбира. У нас винаги всичко най-вече се подразбира – и заради това нищо никога не е разбирано докрай.
Докато Денков е бил на Луната отново стана ясно, че в България, която никога не е била толкова богата, българинът е абониран, може би завинаги, за най-ниските доходи в Евросъюза – в замяна на което има най-продължителна работа седмица/според Евростат.
Изглежда справедливо, дори се подразбира, че е справедливо – би казала Сивушка на Белчо. Дий, българино, дий.
Този геноцид обаче очевидно няма място в лунните размишления на премиера. За него е достатъчно да раздаде един-два черпака от ситуационната си състрадателност – притворно да се подмаже на простолюдието и някак да го залъже.
В репертоара на нашите властници подмазването заема челно място, колкото и да е нелепо и неискрено. Покаянието обаче изобщо липсва – тази „процедура“ е задължение единствено на окаяния ни Народ.
На Денков, изглежда, му е далеч по-важно да се извини на един пострадал от полицейско насилие запалянко, отколкото на цял един Народ, когото усърдно се стараят окончателно да оскотят.
Ей, Лунатици Сладки – направете една проста сметчица: какво трябва да се случи, че най-накрая да се отлепим от първото място по смъртност на населението? Какво? Кога? Поне да сме втори?
Кога ще постигнете този исторически успех?
И как пък нито една партия не се сети досега да обещае това на гламавите избиратели – вижте колко обнадеждаващо би звучал един изборен призив: „Ще постигнем нов успех с Нашите Мъртъвци!“
В „ония“, тоталитарните години, когато Денков със сигурност все още не е разкрил лунните си дарби, поразително впечатление ми беше направило едно признание на виден съветски академик, директор на Правния институт на Академията на науките на Съветския съюз, който в годините на Големият Терор беше минал по реда си и през един от лагерите на ГУЛАГ. Та той казваше, че дори и по време на „Перестройката“, когато видел, че насреща му се задава милиционер, сменял тротоара. Страхът му останал завинаги.
Този страх е унищожителен – също толкова е разяждаща обаче и всепозволеността. Ние и нея сме постигнали – я вижте какъв пояс се влачи след нас.
33 ранени полицаи – и нито един кадър, който да документира това веселие. Как така?
Ами Денков – препълнен със състрадание – къде беше да предупреди и направо да забрани „шествието“?
Нямаше да го стори – той предпочита да се държи като оплаквачките на българско погребение: видят някой да приближава ковчега и веднага надават вик, грозен и изкуствен.
Джулиан Бърнс, размишлявайки над твърдението, че най-щастливите хора на Земята били датчаните, казва: „Това се дължи на скромността на изразените от тях надежди. Вместо да се целят в Луната и звездите, тяхната амбиция е само да стигнат до следваща улична лампа и доволни, когато успеят, те били и по-щастливи…“.
Ние обаче, колкото и да стаяваме мижавите си надеждици, все не стигаме до никъде. Нашите надежди отдавна са пленени от безсъвестни комбинатори.
Врявата и яростта – до голяма степен оправдани – които съпровождат събития като това на 16 ноември, са част, малка част от Българския Провал: мнозина от младите хора у нас практически са набързо претупани от образователната система, а както вероятно ще се окаже след време – и от здравеопазването.
„Много ви здраве по пътя на мизерията и униженията“ – това им казват Лунните ни властници.
Те нямат никаква представа, какво озверява един млад човек – и какво озверява един полицай.
Не знаят и друго: камъкът не е справедлив в ничии ръце.
За финал – едно видение от Разцвета на Провала: Сомнамбули управляват сомнамбули
Не е живуркане…нашия живот е разновидност на смърт