Само в една бързо развиваща се държава като Америка през 19. век девойката можеше да се омъжи два пъти на ден, тъй като обикновено първия жених го застрелваха още преди обяд. И само в една малка и бедна държава като България избирателят може да припознае в рамките на година двама Спасители.
Славата на Слави трая от ден до пладне, за което бяха положени огромни усилия от самия Трифонов и Тошковците около него – те за два парламента, макар и краткотрайни, не разбраха, че не са в студиото на 7/8, а в парламентарната зала, където хорото се играе в съвсем друг ритъм. И че чалгализираното его може да ти затрие прохождащата политическа физиономия.
Защото зашеметеният от ценовия шок и други благини избирател не иска една мрачна холограма от диванчето да го наставлява и направлява със свиреп израз, изживявайки се като единствения бенефициент на истината.
А какво иска избирателят?
Този страдалец български, който от 30 години се надява да му върнат нормалния живот. Иска един неподкупен, млад, супер образован на Запад, вещ в бизнеса, възпитан, чаровен, усмихнат и почтен политик. И най-вече – да се казва Кирил Петков.
И за късмет (нещо изключително рядко в политическата ни история), го получава. От плът и кръв, който на всичко отгоре ходи пеш и феновете може да го пипнат и да си направят селфи с него.
Засега е ясно, че Петков умее да прави бизнес в една подредена държава. А ще съумее ли да прави политика в една неподредена държава? Това е въпросът. За него – с хамлетовска тежест.
От отговора зависи ще го бъде ли, или няма да го бъде на политическата сцена. И най-вече – ще я бъде ли надеждата на българския избирател, за която с трагична обреченост важат думите на Екзюпери, че е последният ключ, който отваря вратата.
Кирил Петков се появява на точното място, в точното време и – ако му вярваме и наполовина – е точният човек. Той не е дежавю на Слави, както прибързано го определи ошашавената от политическия обрат и непоканената в новата политическа еуфория Нинова.
Той е обратното на Слави, дори само като излъчване, което понякога е определящо в политическата игра и доста подценявано от по-дъртите актьори. Петков има шанс, даже и да го определим с помпозното „исторически“. Но корумпираният свят е голям и опасности дебнат отвсякъде.
Почтеността, така жадувана от българския избирател, е разделителна линия, много по-дълбока от тази, която мъчеха да прокарат между партиите на статуквото и промяната. Почтеността не може да бъде приватизирана, нито е толкова лесно да определиш кой е почтен и кой не спазва последователно и безкомпромисно силни морални и етични принципи и ценности.
Почтеността не е само декларация, както побърза да се причисли в отбора на почтените винаги готовата Мая, чиято политическа съдружничка се прочу с 500К. Почтеността е сравнително лесна и удачна маскировка за политически хитреци, корумпирани и корумпиращи, които с железни лакти ще избутат истински почтените, за да се вредят под знамето на проспериращата партия.
Петков вече го усети с прибързаните мераци за предизборни коалиции с очертаващата се ракета носител.
И тепърва ще го усеща с неизбежните следизборни коалиции. И с избора на мандатоносители на местно ниво, където гъмжи от Остап Бендеровци, които знаят четиристотин сравнително честни начина за печелене на пари.
Тоест, казано екзистенциално, 500К дебнат отвсякъде и най-вече отзад. И с този балкански мурафет харвардският възпитаник трябва да е наясно, преди да е станало късно.
И още нещо: Кирил Петков вчера направи първата си грешка. Не политическа, а поетическа, която обаче ще има жестоки политически последствия. С една непремерена реч изгуби хиляди избиратели.
Знае ли той какво чудо е писателската гилдия, та да се осмели да заяви, че сал един от тях ще влезе в учебниците. О, ужас! Петков на секундата беше намразен от 500 добри писатели, от 5000 сравнително добри и от 50 000 графомани. Като го умножим по 4 техни роднини, става страшно – той току-що изгуби стотина хиляди избиратели. И при това, без да броим неизброимата армия от тайни и явни поетеси.
Така че харвардският възпитаник да бъде особено осторожен по тази тема и още в следващото си интервю да се покае.
Така след години някоя поетеса може да напише и поема за него. Само че това твърде много ще напомни за ръководителя, за който ще продължават да спорят дали е прочел само първия том на Винету или целите два.
Автор Красимир Димовски
